Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Поопиитай гоо защщоо сее е върнааал?

Когато установи, че сервитьорът не го разбира, се нервира и почна отначало:

— Поопиитай гоо заащоо си е тръъъгнал и заащоо се е върнаал и заащоо, като щее си хооди, се е върнаал… Джемал, който разбираше, че пияният говори за него, но не можеше да схване какво казва, се сконфузи. Точно в този момент сервитьорът застана до него:

— Бъди търпелив, братле. Той ни е редовен клиент. Днес е малко притеснен и се заговаря с всеки срещнат. Но със сигурност няма да направи нещо нередно — каза с отегчен глас.

Бирата беше достатъчно студена. А картофките — ужасни. Плуваха в кетчуп и майонеза. Нямаше нищо против кетчупа, обаче ненавиждаше майонеза. Ядоса се, че не каза на сервитьора предварително. Промени позата, в която седеше. Обърна се настрани, така че да гледа не към масата по диагонал, а към тази, която бе вдясно от него.

Точно там седяха четирима доста яки мъже. Единият бе вдигнал нагоре превързания си палец, на който точно в областта на нокътя имаше засъхнала кръв. Един от приятелите му тихо промърмори:

— Братле, защо не си идеш у дома? Защо още седиш с тоя превързан пръст?

Съседът му го подкрепи:

— Всъщност не разбрах защо се върнахме. Сигурно сме единствените, които след спешна операция се връщат пак в кръчмата.

— Не става! — каза огромният мъж с гърбавия нос и енергично поклати глава. — Хванахме се на бас, нали? И след като загубих, ще си понеса последствията. Ако бях някой цървул, който след три шева се предава, щях да ходя бос, нали така? Щом сме дошли да пием, ще пием. При това ще пием за здравето на моя пръст, защото, ако не бях сериозен мъж, ако не държах на думата си, този пръст щеше да бъде съвсем здрав, нали така? Но аз удържах на думата си. Това означава, че раната ми е доказателство за моята почтеност, нали така? При това положение, щом като пием за здравето на моя пръст, значи пием за почтеността ми, нали така?

Другите мъже с нежелание вдигнаха чаши и атмосферата на масата се нажежи.

Да беше някой друг път, както и да е. Джемал щеше да се подразни от данданията и да си тръгне. Ала днес много му се пиеше. Въпреки пиянските подмятания на мъжа с лилавите торбички под очите, кетчупа и майонезата върху картофките и пръста, който навяваше мисли за насилие, продължи да седи и да пие.

Тъй като не бе свикнал да пие, преди да преполови втората бира, очите му кървясаха. Втренчи се в лекетата на прокъсаната тук-там покривка и тъжно въздъхна. Защо неговият близнак бе толкова различен? Нямаха ли някакви допирни точки? И след като бяха толкова различни, защо все още работеха заедно? Когато изпи и третата бира, реши да каже на Джелал, че вече е време всеки да тръгне по своя път.

Когато звънецът звънна, Мадам Лелче тъкмо изваждаше от торбите нещата, които беше донесла. Стресна се. Никой друг не й звънеше, освен Мерйем, която идваше сутрин да донесе хляба и един път месечно да събере парите за входа. Най-напред си помисли, че някой е звъннал отдолу по грешка. Но когато след пет секунди отново се звънна, при това продължително, дъхът й секна от притеснение. Върна в торбата, това, което бе извадила, и я занесе в малката стая. Така се забърза, че едва си поемаше дъх. Затвори вратата с матирано стъкло, която отделяше хола от останалата част на дома й, и за всеки случай я заключи два пъти. Чудеше се къде да сложи ключа, който се люлееше на лилаво–червена кадифена панделка, но тъй като много добре знаеше, че където и да го сложи, ще забрави, го закачи на врата си. Обиколи за последен път хола и развълнувана се запъти към вратата.

— А, ти ли си Су? — попита и видимо се успокои. — Как се чувстваш с къса коса?

Както беше с маратонки, Су бе три сантиметра и половина по-висока от Мадам Лелче. Усмивката й се разтегли от ухо до ухо и кимна с глава. За пореден път възрастната жена се притесни от преливащата радост на детето. Но когато забеляза, че се кани да влезе, я обзе истинска тревога. Обърна се и погледна през рамо към хола. От много години никой не бе прекрачвал прага на този дом. Не приемаше никого, дори по-големия си брат, когото много обичаше. Когато им домъчнееше един за друг, се срещаха в известна стара сладкарница, украсена с витражи. И всеки път, сред аромата на канела и крем, изяждаха по една ябълкова торта и пиеха капучино. Докато възрастната жена се опитваше да измисли някаква благовидна причина да не покани Су, тя я гледаше с големите си черни очи, които бе наследила от майка си, и някак се затвори в себе си. Въпреки искрената си усмивка изглеждаше много нещастна. Сърце не й даваше да я отпрати. Пък и нямаше нищо страшно, все пак беше взела мерки.