Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Навсякъде имаше захвърлени химикалки; изгорели крушки; изхабени батерии; скъсани парченца тюл; спукани балони; лекарства с изтекъл срок; овехтели дрехи; копчета, нито едно от които не приличаше на останалите; отлепени ваденки; празни касети; запалки без газ; очила без стъкла; капачки за буркани; стари банкноти; накъсани платове; спукани статуетки и вази; пожълтели снимки; разкъсани перуки; катинари без ключове; чаши със счупени дръжки; бебешки шишета без биберони; разтопени абажури; скъсани книги; картонени, пластмасови, дървени, седефени кутии; празни шишета от прясно мляко; дръжки от захаросани ябълки; клечки от сладолед; кутии от храна; кукли без глава, ръка или крак; чадъри със счупени спици; почернели цедки; вековни звънци; дамски чорапи с намазани с лак бримки; амбалажни хартии; дръжки на врати; развалени домакински уреди; изписани тефтери; пожълтели списания; празни шишета от парфюми; разпарцальосани обувки; дистанционни; ръждясали метали; остарели бонбони; пръстени без камъни; плетени на една кука цветя; езици от обувки; ластици за опаковане; клетки за птици; клавиатури с развалени букви; тенекиени кутии с мухлясал чай; пакети с тютюн; разноцветни гривни; коя от коя по-красиви шноли; стъкла от телескопи… Докато Су безмълвно се оглеждаше, се закачи за една мрежа, която висеше над купчина с вещи.

— Донесе я морето — каза Мадам Лелче. Гласът й преливаше от радост.

— Морето ли?

— Когато завее топлият южен вятър, морето става щедро. Оставя купища вещи на брега. И вълните си играят с тях, както децата си играят с топка. Подхвърлят си ги, докато стигнат до брега. Оставят ги там и си тръгват. И вълните са като хората. Бързо им омръзва. Не само аз стоя там. Морето има много почитатели.

Обаче Су вече не я слушаше. Гледаше една детска шапка от лилаво кадифе. Беше много красива и изглеждаше съвсем нова.

— Откъде я взехте, Мадам Лелче? — попита Су, връчи подноса на стопанката на дома и докосна меката повърхност на шапката.

За миг старата жена се поколеба. Но вече беше късно. Какво можеше да скрие от едно дете, което и без друго бе прекрачило всички граници.

— Беше в боклука — промърмори тя. — Не мога да разбера защо са изхвърлили толкова красива шапка.

Су замечтано поглади шапката. И ето — безстрашно застанал пред куршумите, бездомникът поклати плика с леблебия, който извади от боклука, и подигравателно се усмихна. Пожълтелите му зъби лъснаха.

— Добре, ами тези? Защо ги взехте?

— Не са ли хубави? — попита възрастната жена, като хвърли поглед на празните шишета от лекарства. — Шишетата винаги могат да потрябват, не бива да се изхвърлят.

Су погледна зъбите на Мадам Лелче, бяха бели и чисти. Като на майка й.

— Ако шапката ти харесва, вземи я, тя е точно като за теб.

— Наистина ли? — попита Су. Огромните й очи засияха, когато се пресегна към огледалото, което зърна между натрупаните до стената консервени кутии. Щом се видя, се разсмя. Огледалото бе увеличително.

— Ай, ай, забравихме млякото! — извика Мадам Лелче. — Бързо, ще се отровим.

Су и старата жена хукнаха към кухнята с подрънкващите лилави чаши за кафе. Млякото в джезвето отдавна бе изкипяло и газовият котлон бе изгаснал.

След като почистиха котлона и се върнаха в хола, Су хвърли още един поглед през вратата към коридора. „Супер!“, каза и поклати глава. Вече вместо: „Уау“, казваха: „Супер!“ Седна на най-близкото кресло и започна да люлее кльощавите си крака.

— Тук е дворецът на боклука! Ако го видят, момчетата ще откачат!

— Су, момчетата не бива да знаят. Никой не трябва да знае… — възрази Мадам Лелче, докато й подаваше кафето с мляко. След това й предложи бели шоколадчета от кристалната захарница, която стоеше на масичката. Без да му мисли, Су метна едно шоколадче в устата си. Но в същия момент се притесни. Ами ако и този шоколад е от боклука? Известно време стоя, загледана в жената срещу себе си, сякаш отговорът бе написан на челото й. Когато обаче шоколадът се разтопи в устата й, друг въпрос зачовърка съзнанието й.

— Мадам Лелче — тихичко заговори тя. — Затова ли блокът мирише толкова лошо?

— Абе, к’во ти става днес? И дума не си обелил! Да не си си глътнал езика? — каза блондинката, която идваше веднъж седмично да се боядиса, и никой не можеше да я убеди, че не е нужно да го прави толкова често.

Джемал продължи да изважда кичурите все едно не беше там. Бе решил да не отвръща на клиентките за щяло и не щяло, но тъй като всяка дума, която бе на върха на езика му, напираше отвътре, намери повод и люто изруга помощника си с акне. И понеже го наруга пред толкова много жени, помощникът, който имаше нещастието да кара този чувствителен период от живота си, работейки в дамски фризьорски салон, пламна от срам. Безкрайно смутен, извърна очи към Синята Метреса и в момента, в който срещна погледа й, се притесни още повече. Лицето му стана огненочервено и макар за миг пъпките му не се виждаха.