Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Какво му става? — прошепна Синята Метреса на маникюристката, която почти се бе завряла под носа й. За първи път си правеше маникюр. Тази вечер щеше да се срещне с търговеца на зехтин, с когото не се бяха виждали от дълго време. Днес следобед получи съобщение по телефона. Пишеше, че довечера иска да се отбие, за да поговорят. Всъщност той нямаше по-специални предпочитания към изискания маникюр и може би изобщо нямаше да забележи разликата. Ала все пак, докато едната й ръка бе приятно отпусната в хладката сапунена вода, Синята Метреса си мислеше, че постъпва правилно. Жените така и не разбират защо се кипрят за мъжете, които е без друго не забелязват, че са се накиприли.

През това време маникюристката с леко изплезен език бе насочила цялото си внимание към един счупен нокът. Без да откъсва поглед от работата си, прошепна:

— Честно казано, и ние не можем да разберем какво става. От сутринта е като буре с барут. Не е обелил и една дума с клиентките, а нас непрекъснато ни хока. Сякаш е заклет пушач, който днес е оставал цигарите. Толкова е изнервен. Като че е настъпил фаталният му ден.

Джемал хвърли бесен поглед към Синята Метреса и маникюристката, които непрестанно се кискаха. От страх, че отново ще бъде наруган, помощникът приготви четири ленти от алуминиевото фолио.

— Момче, подавай ми ги една по една — избухна Джемал, намерил повод да скастри помощника. Точно в този момент усети ръка на рамото си.

— Ще дойдеш ли за малко в кухнята? — попита Джелал, стараейки се да говори тихо, за да не го чуят клиентките.

Влязоха в кухнята и застанаха от двете страни на вечно къкрещия самовар. Джелал погледна състрадателно мъжа, който днес приличаше повече на себе си, отколкото на своя близнак. Бе внушителен и малко вдървен с красивата си зелена риза, която му стоеше доста добре.

— Предавам се — каза с усмивка. — За Бога, дръж се както искаш. Бъди какъвто си беше. Когато си сериозен, си просто нетърпим.

Като видя, че Джемал се разстрои, бащински го потупа по рамото:

— Скъпи, братко, когато не говориш с тези жени и не ги караш да се превиват от смях, салонът става досадно място.

Двамата хванаха пердето, което отделяше малката кухня от салона, и го дръпнаха. Десет глави мигом се обърнаха и се разнесе шум на мушами с леопардов десен. Сякаш даваше кураж на актьор, който се страхува да излезе на сцената, Джелал погали брат си по гърба и леко го избута напред. След това намигна на помощника без пъпки:

— Момче, хайде да направиш по едно хубаво кафе, та да си го изпием с лице към светеца.

Джемал се обърна и смаян изгледа близнака си. После се отпусна и дари всички с усмивката, която цяла сутрин потискаше.

Първо си помислих, че ме лъже. Децата все си измислят разни неща. Погледнах часовника си. Урокът ни беше свършил преди петнайсет минути. Оттогава си шушукахме. Тъкмо, когато щях да стана, рече:

— Трябва да ви кажа нещо.

Госпожа Есма, Мерйем и Хигиен Тижен бяха в малката стая и закачаха току-що изпраните пердета. От приказките им ставаше ясно, че госпожа Есма се е покатерила на стълбата, а Хигиен Тижен я придържа. Мерйем нареждаше какво трябва да се направи. А ние, за да не ни чуят, тихичко си шепнехме в хола.

— Честна дума, това е самата истина — каза Су, когато усети недоверието ми.

Дадох вид, че съм повярвал. Но този път тя се усъмни в мен. Поиска да й обещая, че каквото и да стане, няма да споделя с никого, това, което ми е разказала. И това не й бе достатъчно. Накара ме многократно да се закълна, най-напред в достойнството си, след това в хората, които обичам. Без каквито й да е възражения изпълних желанието й само и само тревогата в големите й черни очи да изчезне. Ала стана така, че вместо да я успокои, всяко обещание, което й дадох, удвои притеснението й. По едно време, докато седях неспокоен на стола, тя отиде в другата стая, тътрейки чехлите си. Когато се върна, забелязах, че държи Корана — малък формат, от онези, които се носят в чанта или в портфейл. За да изпълня желанието й, взех Корана и се заклех още веднъж. Когато приключих, тя разбра, че вече съм изпълнил всичко възможно и най-сетне ще се наложи да ми повярва. Тежко въздъхна. А не можех да й се сърдя. Любовта докарва до безпомощност дори едно дете.

— Хайде, стига вече, да приключим с тази тема — казах аз. — Не се притеснявай, гроб съм. Няма да кажа на никого.

Тънката й усмивка ме развесели.

— Ако кажа на някого, да стана на магаре — казах аз.