Петър Бобев - Гонитба из южните морета

Той вдигна очи да ме погледне. В тях нямаше ни злоба, ни укор — може би само някакво неясно, детинско учудване, въпрос, още неполучил отговор, както куче, което не може да проумее защо са го били.

— Туй е то! — разпери той ръце. — Булката ме заряза, избяга при баща си. От Котел беше. А аз — що да сторя? Сам не знам как се пропих. Другите почват да пият по малко. А аз наведнъж. Още същата вечер, когато избяга жената, се натрясках. И сега съм пияница, посмешището на града…

Той пак се обърна към съседната маса:

— Паскале, нали съм най-голямото пиянище в града? Кажи де?

— Ама другарят не вярва ли? — отвърна сериозно Паскал.

Кръчмата гръмна от смехове. Засмя се виновно-глуповато и моят познайник. Но в крайчеца на окото му аз видях издайническата сълза, може би подобна на ония сълзи, които той мислеше, че е видял в очите на тюлена…

Доктор Захариев скочи:

— Откъде я имаш?

Както стъкмяваше казана за варене на сапун, хазайката му едва не изтърва буцата овча лой.

— Коя? — смънка тя. — Лойта ли?… Купих я. От Стамо. Комшийчето ни.

Доктор Захариев взе втвърдената буца и я разгледа внимателно. Нямаше съмнение. Правилната й конична форма със закръглена основа издаваше вътрешността на амфората, от която е била извадена.

— Кой е тоя Стамо? — запита той нетърпеливо.

— На Паскалица момчето. Малко калпазанин пада. По две години в един клас… Да не е крадена?

Доктор Захариев отклони отговора:

— Искам да го видя, да си поговорим. А ти остави сапуна. Аз ще купя лойта. Няма да загубиш. Запази ми я така, непокътната!

Озадачена, хазайката смотолеви:

— Виж го! Защо да не го видиш? Може да ти каже. На мен не ще… Отдавна продава лой… Из целия град…

После се провикна към отворения прозорец на горния етаж:

— Паскале, я заведи другаря Захариев у Стамови!

Едно мургаво къдрокосо момче притича по стълбата и без да каже нещо, поведе гостенина по тясната уличка между нависналите еркери на старите къщи.

— Какво четеш? — попита Захариев, като посочи книгата под мишницата му.

— Шерлок Холмс — отвърна виновно момчето.

— Харесва ли ти?

Очите на Паскал светнаха:

— Щом порасна, ще стана като него.

— Кой знае колко желания ще преминат дотогава. И аз какво ли не съм мечтал: и детектив, и иманяр, и пътешественик… А станах археолог. Никога не съм мислил, че моята професия е тъй интересна: и пътешественик, и иманяр, та и детектив… Защото и ние често като Шерлок Холмс… Той по един цигарен фас хваща убиеца, ние от един връх на стрела откриваме докъде са се простирали цели държави.

Стамо не беше в къщи. Майка му вдигна рамене:

— Къде е? Че знам ли го? Ни ме пита, ни ми се обажда.

Паскал хвана ръката на археолога:

— Знам къде ще го намерим.

И го поведе към брега. Долу, под скалата, в морето се виждаше самотен плувец с маска и шнорхел. От време на време плувецът се гмурваше в дълбочината, тялото му бързо потъмняваше, докато се превърнеше в размазано зеленикаво петно, след което отново изплувваше на повърхността и издухваше през шнорхела като кит малко водно фонтанче.

Паскал го посочи с пръст:

— Стамо.

Захариев потърси място за слизане.

— Аз вече ще си ходя — рече Паскал.

— Защо? Ела с мен!

— Ще ме бие.

— Кой?

— Стамо. Такъв си е — побойник.

Захариев се усмихна.

— Добре. Благодаря ти. Аз ще го почакам.

И се спусна по стръмния бряг, обрасъл с нацъфтяла луда краставица, до обливаните от прибоя скали. Седна. Зачака.

След малко до брега доплува едро, мускулесто момче. В ръката си държеше двуметров шиш от заострено и назъбено на върха бетонно желязо, на който пърхаше пронизан през хрилете сребрист кефал.

— Майстор си! — похвали го Захариев.

Момчето свали подводната маска от лицето си.

Отдолу погледнаха две големи, живи очи — погледнаха подозрително, дори враждебно.

— Само за туй ме бива! — отвърна Стамо, като подскочи на един крак с наведена глава, да изтърси водата от ухото си. Свали плавниците от стъпалата си и преди да тръгне нагоре, подметна:

— Ех, да имах истински харпун!

— Чакай! — спря го Захариев. — Да те питам нещо.

Стамо обърна глава:

— Какво?

— Искам да науча нещо… За лойта, която продаваш за сапун.

Момчето настръхна, изгледа го диво:

— От милицията ли сте?

— Не. Археолог. Нали знаеш, от тия, дето проучват старините: крепости, паметници, потънали старовремски кораби, котви… Тези, които изучават миналото…

Стамо мълчеше, мислеше бързо, преценяваше. Захариев продължи: