Петър Бобев - Гонитба из южните морета

Излезе на брега.

— Отнесе ми стрелата — промълви Петьо смутен.

— Кой? — запита Живко. Все гледаше да се заяде.

— Едно попче. Голямо-голямо. Ударих го, а то се дръпна и скъса връвта.

— То да не е кит? — подметна подигравателно Васко.

— Не ми вярваш, значи?

— Това сега няма значение! — сряза го Живко. — Ами кажи какво ще ядем, какво ще пием. Измисляй бързо! Ти ни докара тук.

— Да опитаме миди! — предложи Петьо неуверено.

Откърти една черна черупка от плитчината, счупи я с камък и я предложи на Васко.

— Яж си я сам! — дръпна се той.

Петьо беше виждал как рибарите в ресторанта пият вино със сурови миди — за мезе. Знаеше също, че и стридите се ядат сурови…

Хвърли мидата във водата. Предчувствуваше, че ще му прилошее само ако я допре до устните си. Клюмна. А слънцето препичаше жестоко. Гларусите крещяха оглушително.

— Искам да си ходя! — почти изплака Живко.

Петьо се почеса по главата:

— Как? Няма лодка.

— Да идем на другия остров!

Тримата се запътиха нататък. Но спряха. Никой нямаше кураж, да преплува тесния пролив.

Изведнаж в очите им светна надежда. Откъм брега се зададе моторница с летовници, тръгнали на морска разходка. Тя мина на двеста метра от островчето. Тримата корабокрушенци се развикаха с все сила:

— Помо-о-ощ!

Изплашените гларуси се вдигнаха отново във въздуха, закрещяха още по-пронизително, заглушиха виковете им.

Петьо свали ризата си и я размаха. Летовниците отговориха с махане на шапки. Кой би повярвал, че се нуждаят от помощ тук, до града? Отминаха.

— Чакайте! — молеше се сърцераздирателно Петьо.

Прелетя самолетът, който хвърля рекламни позиви над плажовете. Момчетата отново развяха ризите си. Летецът ги видя, поздрави ги с ръка отгоре, хвърли им куп бюлетинки, които се пръснаха сред орляка на кресливите гларуси, и отлетя.

След малко се зададе лодка с двама рибари. Единият гребеше, другият нанизваше уловените попчета на връв.

Васко въздъхна:

— Някой довечера ще яде пържени попчета! Блазе му!

Развикаха се отново. Но рибарите дори не погледнаха към тях. Ако вземат да отговарят на всички момчета, които им махат с ръка от брега, кой ще им свърши работата?

Морето опустя. Неусетно вълните бяха нараснали. Те прииждаха на едри, блестящи дипли и се разбиваха като ревящи гейзери в скалите. Сякаш цялото море се надигаше, решило да погълне пустия остров с гларусите и с глупавите момчета върху него. Гларусите щяха да отлетят… Само те оставаха…

Петьо не издържа повече. Просна се по очи и се разплака. Няма що, трябваше да чакат до утре — гладни, сред това сърдито море… А ако Генчо не дойде? Ако не успее да се измъкне? Тогава?

Живко пръв видя приближаващата се лодка. Позна и гребеца. Заскача радостно. Най-сетне лодката пристигна до скалите.

— Тая нощ ще има буря — рече Генчо. — Затова дойдох.

Васко и Живко скочиха в лодката. Но Петьо се поколеба.

— Ами стрелата? Баща ми ще ме пребие.

Васко подметна:

— Ударил толкова голямо попче, че му скъсало връвта. Ха, ха!

Генчо се обърна към Васко, обърна се и към Петьо, който стоеше насреща му смазан от срам и го гледаше умолително в очите. После, без да каже нищо, сложи подводната си маска, грабна макарата с ластика и се гмурна. Веднага видя стрелата, която блестеше полузарита сред водораслите. Взе я, изплува да поеме въздух и отново потъна. Неговите опитни очи тозчас откриха едно голямо попче — може би същото, което бе разигравало Петьо. Генчо опъна ластика. Острият тел излетя през отвора на макарата и се заби в тила на дремещата риба. Примитивното оръжие в една сигурна ръка постигна това, което не можа да направи модерният харпун.

Още под водата ловецът наниза плячката си върху стрелата на Петьо и така излезе на повърхността.

Тримата приятели стояха слисани. Най-много беше учуден, то се знае, Петьо. Никой не смееше да погледне другия в очите: единият, че ги бе излъгал, другите двама — че се бяха усъмнили.

— Хайде, бързо! — подкани ги Генчо.

Чак когато успя да измъкне лодката от подводните скали, той вдигна очи. Петьо седеше на среща му, без да сваля от него поглед, изпълнен със срам и благодарност, а може би и с някакво неосъзнато съжаление за станалото и с мълчалива молба за прошка.

Вълните продължаваха да нарастват.

Можете да го видите всяка вечер в кръчмата до кея. Дребен, съсухрен, с износени дочени дрехи и изпито лице, от което поглеждат боязливо две безцветни, примирени очи. Не знам как се казва. Понякога си мисля — дали има име?