Петър Бобев - Гонитба из южните морета

— Премерваш се — рече той. — После — щрак! И готово!

— Я се махай с тая играчка! — изсмя се Петьо. — Ще сравняваш прашката си с един истински харпун. И на туй отгоре ти ще ми ловиш попчета, сякаш аз сам не мога!

Обади се и Живко:

— Твоята залъгалка дали не става за жаби, а? Ако не скачат, разбира се.

— Ха, ха, ха! — разкиска се Васко. — Генчо — убиецът на жабите! Ужасът на жабите!

Малкият лодкар ги гледаше смаян. Защо се засегнаха? Та той го направи само от добро желание, от другарство. Но щом не щат… Мушна макарата в джоба си, хвърли тела в лодката и натисна веслата.

— Значи, разбрано — утре сутринта.

— Утре заран — повтори Петьо.

Лодката се отлепи от островчето и бавно запъпла по вълните към отсрещния бряг.

Чак сега тримата доброволни корабокрушенци се огледаха, чак сега откриха заплашителната пустота на малкия каменен къс сред морето, обрасъл с жалки лишеи и само тук-таме, където бе успяла да се задържи малко пръст — с камилски бодил и суха трева. Чак сега чуха оглушителния крясък на стотиците гларуси, които се виеха разтревожени над главите им.

Приятелите се изкачиха на върха. Погледнаха на изток, погледнаха на запад. Навсякъде вода. И сред нея — те, върху нищожното късче суша, побеляло от единствените й обитатели — птиците. Потиснати от блестящия изумруден пояс, който ги обграждаше отвред, те неволно замълчаха. Пръв се опомни Петьо — нали беше водач:

— Сега на работа!

Той слезе до брега, надяна подводната маска, захапа шнорхела и се гмурна с харпуна в ръка. Но тозчас се дръпна назад. Това съвсем не приличаше на плитчината край скалите до плажа, където бе ходил с баща си. Дъхът му спря. Сякаш не плуваше, а летеше — по-право висеше в празното, а дъното едва се провиждаше под него в синята мъгла, където избледняваха, сякаш се разтваряха в нея, почти отвесните, отрупани с водорасли нацепени скали.

Петьо не видя нищо повече. Уплашен, той изпусна захапката на шнорхела, нагълта вода, задави се. Едва се измъкна върху тясната каменна площадка.

— Какво има? — запита Живко.

— Шнорхелът ми пуска вода. Щеше да ме удави.

Кое момче на тая възраст ще признае, че се е уплашило?

После му дойде друг отговор:

— Много е дълбоко. Харпунът няма да достигне рибата.

Обиколи островчето. На другия край натрошените скали потъваха постепенно в морската дълбина. Я да опита тук! Натопи се пак. Сега можеше — беше плитко, нямаше да се удави.

Петьо спря неподвижно. Задебна. Ето ги! Пет кефала, като излети от живо сребро, изплуваха право насреща му от мъглявата синева. Той вдигна харпуна. Рибите изведнаж се врътнаха назад. След малко пак се появиха. За да ги превари, той натисна спусъка. Стрелата изтрака в камънаците. Петьо я изтегли бързо, опита да зареди отново харпуна. Но кефалите не се вестиха вече. Останаха само дребните зеленушки, с които никой сериозен рибар, особено харпунер, не си губи времето. Останаха и илариите, които от време на време надзъртаха боязливо и мигновено се зариваха обратно във водорасловите шубраци.

Трябваха му попчета. И чудно — щом помисли за тях, видя едно, сгушено върху облепената с миди канара. Примери се. Стреля. Стрелата изчатка в камъка. Петьо издърпа нетърпеливо връвта. Нищо!

Но ето друго. А може би същото? Шавна с опашка и отплува в дълбокото. Петьо не посмя да го преследва. Заплашителната красота на морската бездна смразяваше кръвта му. Затърси с поглед друго. Пак стреля — и тоя път безуспешно.

Най-после излезе от водата.

— Е? — запита недоволно Живко.

— Няма риба! — излъга харпунерът.

— А защо стреляше?

Той заекна:

— Харпунът… Той… Не задържа… Сам стреля…

Васко го изгледа накриво.

— Я си признай — хващал ли си някога нещичко?

— Аз… Да… Един път… Ама сега няма…

— А аз съм гладен! — отсече Живко. — И жаден!

— Тогава пий морска вода — като доктор Бомбар!

Но сега думите му не звучеха тъй убедително. Петьо отново нагази във водата. Трябваше на всяка цена да удари каквато и да е рибка. Иначе щеше да стане за смях. Той, който всяко лято прекарва по цял месец на море с харпун и шнорхел, да стане за смях…

Кефалите отново се мярнаха. Но щом го зърнаха, като по команда се върнаха назад. Тогава Петьо видя голямото попче. Във водата всички предмети изглеждат по-големи. Но това наистина беше огромно. Не попче, а владика — както казваха на шега летовниците.

Той го задебна нетърпеливо. Примери се. Изпрати стрелата. Изтегли я — пак празна! А попчето се върна и повторно се притаи на същото място. Злополучният харпунер стреля пак — и тоя път нахалост. Проклетата риба му се подиграваше. Все го увличаше към дълбокото, сякаш беше омагьосана, сякаш беше решила да го удави. А на брега дебнеха сърдити приятелите му. В изблик на невъздържан гняв той скъса връвта и хвърли стрелата. Може би само това му оставаше, ако искаше да спаси честта си.