Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Не допускай горящият храст 16 16 Ангел Господен в огнен пламък се явява на Мойсей изсред една къпина. Къпината гори в огън, но не изгаря. да те разтърси. Винаги така постъпва с непознати. Част от имиджа, нали разбираш. Времето винаги си е правил труда да създава подобаващ имидж. Освен това му харесва да е груб с хората — едно от малкото преимущества на неговата работа.

Роботът щракна два пъти високо, обърна се плавно на пети и се отдалечи надолу по коридора. Харт и Аш побързаха да го последват. Повървяха известно време един до друг мълчаливо и тогава Харт въздъхна примирено.

— Е, добре, Аш, защо изглеждаш толкова разтревожен? Тази кукла ще ни отведе там, където искахме да отидем, нали?

— Ами да — отвърна Аш. — Именно това ме безпокои. Очаквах да има някакъв спор. Времето наистина мрази посетители. Всъщност най-много мрази непознати. Ти си и двете. Мисля, че трябва да приемем, че е знаел, че идваш.

— Почакай малко — спря го Харт. — Дори да ме е видял на някой от неговите портрети, не би могъл да знае кой съм всъщност и кои са ми родителите. Нали?

Аш въздъхна, загледан замислено в гърба на робота.

— Времето знае много неща, които не би следвало да знае. Това е сред по-смущаващите му способности. Започвам да се питам дали постъпих правилно, като те доведох тук. Пророчеството за връзката на твоето семейство с унищожението на града е твърде специфично според онова, което съм чул. Може да е решил, че е твърде опасно да те остави да се разхождаш на свобода в Шадоус Фол. Времето има някои доста неприятни начини да се справя с опасните хора.

Харт го изгледа гневно.

— Сега ли ми казваш! Е, не спирай дотук. Какво им прави на тези, които смята за опасни? Заключва ги? Изпраща ги обратно в Каменната ера да си играят на гоненица с динозаврите? Какво?

— Погледни вляво — каза Аш.

Харт погледна и се закова на място. Аш спря до него, а на няколко крачки пред тях грациозно спря и роботът. Не се обърна да види те какво правят, но ги изчака търпеливо да продължат своя път. Създаваше впечатление, че е готов да чака безкрайно, ако се наложи. Харт не обръщаше внимание и на двамата. Бе вперил поглед в портрета пред себе си. В първия миг бе помислил, че вижда просто още едно лице на стената, но когато зърна свирепите, призрачни очи, вторачени безумно в света, разбра, че нещо ужасно се е случило там. Устата бе изкривена в безкрайна озъбена гримаса, ръцете встрани от тялото бяха стиснати силно в юмруци, кокалчетата бяха побелели. Фигурата не помръдваше, стоеше напълно неподвижна. Необяснимо застинала, сякаш уловена между две последователни движения, между един миг и следващия.

— Измъкнат е от Времето — обясни спокойно Аш. — Уловен е в капана на мига, като насекомо в кехлибар. Докато стои тук, в Галерията, Времето се движи без него. Всички, които някога е познавал, са мъртви. Всичките му приятели, цялото му семейство и всички, които някога са го знаели, са си отишли. Станали са на прах, и дори помен няма от тях. Въпреки това остава в Галерията и служи за урок на тези, които могат да се опълчат на Времето.

— Колко ще го държи тук така? — попита накрая Харт.

— Никой не знае — отвърна Аш. — Още не е освободил никого. Да вървим, Джеймс. Не искаме да караме Времето да ни чака.

Харт откъсна очи от безумния поглед на застиналата фигура и кимна лаконично на Аш. Роботът тръгна отново, без нито веднъж да се обърне назад да види дали го следват.

Харт вървеше след него и гледаше навъсено неотзивчивия му гръб. Не поглеждаше към Аш, който вървеше тихо до него и си мълчеше. Харт се намръщи. Бе се доверил на Аш. Хареса го и му се довери. Искаше му се да повярва, че има поне един приятел в този неестествен град. Кой би бил по-добър от някого, който го е познавал като дете. Разчиташе също, че Времето ще има отговори на неговите въпроси, ще знае кой, защо и какъв е той. Но сега приятелят изглежда го бе предал, а Времето нямаше какво друго да му предложи, освен замръзнала вечност в своята Галерия на ужасите. За миг му се прииска да избяга, но накъде? Дори не знаеше как да се върне в Шадоус Фол без помощта на Аш. Беше дошъл толкова далече, бе положил такива усилия, надяваше се толкова много и всичко това — напразно. Неочаквано се усмихна, без никаква ирония. Все още не бе победен и ако Времето си мислеше, че е, очакваше го неприятна изненада. Харт не обичаше да се предава. Никога.

— Колко души е замразил Времето? — попита той накрая, все така без да поглежда Аш.