Саймън Грийн - Шадоус Фол

Те вървяха мълчаливо известно време, стъпките им отекваха глухо в празната Галерия. Сцени и лица се появяваха и изчезваха по стените, от време на време някой робот отминаваше с тихо бръмчене и грациозна походка покрай тях на път да изпълни някое нареждане на своя господар. Харт се запита колко дълго ще трябва да върви. Струваше му се, че е прекарал почти целия ден в път от едно място до друго и краката ужасно го боляха. Бе вървял доста време вече, но както и коридорът преди, така и Галерията изглежда продължаваше безкрайно. Погледна назад, откъдето бяха дошли, но вече нямаше и помен от вратата, през която бяха влезли. Галерията се простираше докъдето поглед стига във всички посоки, сякаш нямаше нито начало, нито край. Мисълта го разтревожи и се замисли какво да каже, за да се разсее. Не се наложи да мисли дълго.

— Ленард, непрекъснато повтаряш, че Времето е важен за Шадоус Фол, но какво всъщност прави той, освен да шпионира хората и да си играе с часовниковите механизми?

— Сложно е — отвърна Аш с тон, който ясно даваше да се разбере, че не иска да говори за това.

— Тогава го опрости — настоя Харт безмилостно.

Аш въздъхна.

— На практика трябва да разбереш, че Шадоус Фол по своята същност е крайно нестабилен. Непрекъснато и по множество причини се появяват и изчезват нови времеви зони. Всякакви хора и създания идват и си отиват, някои от тях изключително могъщи и потенциално дестабилизиращи. Някой трябва да удържа юздите, в противен случай целият град ще се разпадне само за една нощ. Времето запазва нещата стабилни, като балансира една зона с друга, урежда диспути, преди да са излезли извън контрол, и постоянно упражнява превантивна защита. Това, че е толкова могъщ, е от полза, затова абсолютно никой не желае да си има работа с него, но той обикновено оставя мръсната работа на своите агенти.

— Имаш предвид роботите?

— Тях. И някои други.

Харт се намръщи.

— Пропускам нещо тук. Какво го прави толкова могъщ? Как постъпва когато нещата са твърде сложни за неговите агенти?

— Довери ми се — каза Аш. — Наистина не искаш да знаеш. Предимно изпраща съобщение по някой робот и това обикновено е достатъчно. Никой не иска Времето да му се ядоса. В редките случаи, когато някой откаже да изпълни съвета му, той изпраща Джак Феч да ги търси. Ако имаш късмет, никога няма да ти се наложи да го срещнеш. Той е… доста смущаващ.

— Какво мисли шерифът за всичко това? — попита бавно Харт. — Имам предвид, че той налага закона тук, нали?

— Времето е много по-важен. Законът не може да се справи със ситуация като Шадоус Фол — не е достатъчно гъвкав. Всички приемат това, макар да има такива, като добрия шериф, които не са съгласни. Повечето хора имат достатъчно разум да не клатят лодката твърде силно. Времето е съвестен и работи здраво, и пет пари не дава какво мислят хората за него. Или пък кого ще засегне, докато си върши работата. В повечето случаи шерифът и Времето са ужасно учтиви един към друг и усърдно се стараят да имат колкото се може по-малко обща работа.

Той млъкна и двамата спряха, когато един робот се появи по коридора и спря точно пред тях. Изписаното порцеланово лице погледна първо към Аш, после — към Харт. Имаше нарисуван мустак и монокъл. На Харт му отне миг, за да реши, че това прави лицето още по-нереално от обикновено. Посрещна погледа твърдо и не се съмняваше, че някой друг го наблюдава през безжизнените очи на робота. Той бръмчеше и тракаше, сякаш мислеше за нещо, и после в главата на Харт отекнаха думи като звън на оловна камбана. Бяха ясни и отчетливи и толкова силни, че го караха да трепва при всяка следваща сричка. Бог вероятно звучеше така, когато пожелаеше някой пророк от Стария Завет да Му обърне подобаващо внимание.

— Ленард Аш. Дойде ли най-накрая да потърсиш Вратата към вечността?

— Не — отвърна Аш спокойно. — Отново се възползвам от добрия ти нрав. Доведох един човек да се срещне с теб. Новодошъл, на име Джеймс Харт. Само че не е съвсем нов, напуснал е Шадоус Фол с родителите си когато бил на десет. Нали помниш, имаше пророчество…

— Да, помня. Доведи го при мен. Куклата ще ви покаже пътя. Не се отклонявайте от пътеката — ще е по-безопасно за вас.

Гласът рязко млъкна и Харт разтърси енергично глава. Ушите му пищяха, а главата си усещаше сякаш бе стоял твърде близо до високоговорителите на рок концерт. Погледна към Аш, който се усмихваше разбиращо. Гласът сякаш изобщо не го бе обезпокоил.