Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Твърде късно — възрази Харт.

Аш се ухили без ни най-малко съчувствие и му показа снежния пейзаж. Снежинките продължаваха да кръжат, макар че бе минало време, откакто бе разклатил кълбото. Харт почти насила се загледа. Колкото повече го гледаше, толкова по-внушителен ставаше пейзажът. Вихрушката от снежинки изглеждаше по-истинска, а сградата в центъра придоби дълбочина и фокус. Оформиха се детайли, в малките прозорчета светнаха светлинки. И вече не изглеждаха толкова малки. Снежният пейзаж подскочи и изпълни очите му, разпиля се навън и покри света наоколо, а Харт усети, че полита с главата надолу в разфучалата се снежна виелица. Стомахът му се бунтуваше докато той размахваше безпомощно ръце да се залови за нещо стабилно, но нямаше нищо такова наоколо, само смазващият вятър и силният студ, които вледеняваха дробовете му с всеки дъх.

Под него изникна дебел, плътен сняг и краката му се удариха в пряспата. Той се стовари и остана прострян така, силно разтреперан от падането. Снегът бе мокър и скърцаше под голите му ръце, но твърдостта го правеше удобен и когато започна да диша по-спокойно и бавно, треперенето престана. Застана на колене и се изправи, вдигна ръка, за да предпази лицето си от падащия сняг. Беше нощ и луната над него беше съвършен сребърен кръг, ярката й искряща светлина пробиваше през бурята. Дебелият, твърд сняг издържаше теглото му, но нямаше представа колко има между земята и стъпалата му. От мисълта му се зави свят и твърдо реши да не мисли повече за това. Обгърна с ръце тялото си в опит да задържи топлината, която му бе останала, а острият студ отне всичката му сила. Замръзналата пустош се простираше докъдето поглед стига и се губеше във вихрушката от сняг. Изглеждаше безсмислено да поеме в която и да е посока, можеше да си остане тук завинаги, застинал в нерешителност, ако Аш не се бе появил внезапно сред виелицата и не бе стиснал здраво ръката му.

— Първата крачка е потресаваща, нали? — изкрещя Аш, за да го чуе сред рева на бурята. — Съжалявам. Дръж се за мен. Вече е близо.

Той пое сред вихрушката от сняг. Ту водеше, ту влачеше Харт след себе си. Студът изглежда изобщо не безпокоеше Аш, но на Харт му хрумна, че не би могло и да бъде иначе. Те се влачеха с усилие, подхлъзваха се, пързаляха се по неравния сняг, брулени от ревящия вятър, но скоро сред ослепителната белота напред изникна тъмно очертание. Бурята се усили, сякаш да им откаже това спасително убежище, но Аш и Харт продължиха да се борят с вятъра на всяка стъпка. Аш се опита да запази Харт със собственото си тяло, но режещият като нож вятър сякаш духаше право през него. Харт приведе рамене, присви силно очи и продължи напред в битка с вятъра. Не беше стигнал толкова далеч, за да бъде победен от времето. Аш му бе обещал, че тук ще намери отговори, и той щеше да ги получи, независимо какво щеше да му струва.

Постройката се издигна внезапно и застрашително пред него, огромна и внушителна — грамадна черна форма с малко детайли и ярка светлина, грейнала през високите прозорци. Аш придърпа Джеймс до най-близката стена, а свирепият вятър утихна и вече не се стоварваше с все сила върху тях. Харт се задъхваше и потръпваше, когато студът пронизваше дробовете му. Никога по-рано не бе изпитвал такъв мраз и постепенно осъзна, че ще е най-добре много скоро да намерят начин да влязат вътре, в противен случай крайниците му щяха да окапят от измръзване. Аш го повлече покрай стената, после спря и заблъска по нея с юмрук. Внезапно една врата се отвори навътре, сякаш ги очакваше, и топла златиста светлина се разля в нощта. Аш издърпа Джеймс вътре и вратата се затръшна зад тях.

Харт се свлече на колене върху голия дървен под и простена високо, когато топлината се разля в тялото му, изтласка студа навън и върна усещането в измръзналите му крайници. Аш коленичи до него и бързо заразтрива ръцете му, за да раздвижи кръвта отново. Харт бавно се изправи, на лицето му се изписа гримаса от агонията при възстановеното кръвообращение. Огледа се с пълни със сълзи очи. Той и Аш бяха коленичили в огромен коридор в старинен стил с високи дървени стени и скосен покрив високо над тях. Толкова високо, че Харт не би се изненадал, ако се окажеше, че там гнездят бухали. Или пък прилепи. Коридорът се губеше в дълбочина, но вниманието на Харт бе привлечено от купчината дърва в огъня, който пращеше и светеше ярко в огромна каменна камина, само на десетина стъпки от вратата. Той се олюля и се изправи на крака с помощта на Аш, приближи се и застана точно пред него. Топлината попи в тялото му, разля се като чаша най-прекрасно кафе и го изпълни с чудна светлина, която прогони и последната тръпка студ от костите му. Харт се усмихна блажено — би бил напълно доволен да остане безкрайно дълго там, където се намираше. Дори по-дълго. Ала мислите за света и неговите болки се завърнаха и той отправи обвинителен, гневен поглед към Аш.