Саймън Грийн - Шадоус Фол

Тя му се усмихна, протегна ръка и потупа неговата окуражително.

— Шон също изпитва подобни чувства. Мисля, че двамата трябва да си поговорите. Ще бъдете добри партньори, ако се вслушвате един в друг. Шон, можеш за начало да кажеш на Лестър за твоята идея, а аз ще отида да донеса бирата, която съм сложила да се изстудява в реката.

Тя се изправи и отиде до брега. Дръпна въжето, с което бе завързала опаковката от шест бири на дъното на реката, а всички животни и анимационни герои дойдоха да я гледат какво прави. Зад гърба си чу изпълнения с възмущение глас на Лестър Голд.

— Искаш да извикаш какво на помощ?

Бе късно следобед, по здрач, когато Джеймс Харт и Ленард Аш се върнаха в парка, а повечето дневни посетители вече си бяха тръгнали, запътени към уюта на своя дом и сигурността зад залостените врати и прозорци. Досега всички убийства бяха станали през нощта и малцина вече оставаха спокойни, щом слънцето залезеше. Уличните лампи вече грееха ярко на всеки ъгъл, макар че сенките едва бяха започнали да се удължават. Във въздуха се усещаше напрежение от настойчивото озъртане на множеството, забързано по опустяващите улици. Дори и тези, които предпочитаха тъмнината и разцъфваха на лунна светлина, вървяха предпазливо по тесните улички и търсеха компанията на себеподобните си при възможност. Но винаги има и такива, чиито удоволствия и бизнес са възможни след като се стъмни, в потайността на мрака. Те вървяха сами, бързаха важно, предпазливо отместваха поглед и игнорираха Аш и Харт, когато минаваха покрай тях. Аш ги наблюдаваше съсредоточено, но никой не се приближаваше дори когато им кимаше учтиво.

Оказа се, че паркът е опустял, изключение правеха само шест деца, които играеха на някаква сложна игра с две фризбита. Те не забелязваха присъствието на Аш и Харт, играта им ги увлече встрани от Саркофага, когато двамата мъже приближиха. Бе се появила лека мъгла, приятно прохладна по кожата, но във въздуха се долавяше напрежението от приближаващата гръмотевична буря. Температурата падна рязко, когато приближиха Саркофага и Харт изненадан забеляза собствения си дъх. Побиха го внезапни ледени тръпки и той пъхна ръце в джобовете на якето си. Погледна назад към децата по тениски, които играеха под последните слънчеви лъчи, но те бяха изчезнали заедно с парка, погълнати от сгъстяващата се мъгла.

Погледна неохотно пак към Саркофага — огромен каменен блок, непоклатим и вечен на своята висока платформа. По него годините и времето не бяха оставили следи, усещаше се вечността, сякаш с такова намерение е бил създаден. Изглеждаше по-голям, отколкото си го спомняше Харт, а отблизо и още по-солиден от преди. По… реален… Харт бе застанал до Аш пред камъка и потръпваше не само от нарастващия студ. Напрежението в тази нощ бе станало по-осезаемо, по-фокусирано и той пристъпваше неспокойно от крак на крак, а Аш просто стоеше, гледаше Саркофага, очевидно потънал в дълбок размисъл. Сякаш… Сякаш очакваше нещо. Харт рязко се извърна, когато с крайчеца на дясното си око зърна нещо да се движи в мъглата, и замръзна на мястото си, когато две тъмни фигури се показаха от сенките, приближиха се и застанаха пред него. Позна лицата им. Разпозна облеклото и поведението им. Пред него стояха още един Джеймс Харт и още един Ленард Аш, усмихнати нехайно и спокойно. До него Ленард кимна приветливо на двамата двойници и неговият му отвърна приятелски.

— Известно е, че Времето се държи странно край Саркофага — обясни Аш спокойно. — Не е за чудене, като се имат предвид многото функции и отговорности, които са му се струпали, както и фактът, че мнозина сред нас подозират, че има странно чувство за хумор. Едно от най-честите проявления е да се удвои, връщайки се назад, така че бъдещето се среща с миналото. Или обратно. Или пък нещо си… Опитвам се да звуча убедително, все едно знам за какво говоря, но както повечето хора, живеещи тук, действам инстинктивно. Или пък вече си се досетил?

Другият Аш погледна другия Харт.

— Прав си. Много говоря.

— Никой да не мърда — нареди Харт. — Мисля, че разбрах. Виждаме своите образи в момента, когато напускаме Саркофага, след като сме посетили стареца. Така ли е?

— Позна от пръв път — отзова се Харт от бъдещето. — Времето знае, че сте се запътили при него, затова по-добре се размърдайте. Той наистина мрази да го карат да чака.

И двамата Аш кимнаха.

— В добро настроение ли е? — попита Аш.