Патрик Нес - Жената жерав

— Добре — прошепна мъжът, хвана стрелата с една ръка и бавно отпусна раненото крило с другата така, че сега вече самата стрела крепеше крилото повдигнато, а мъжът държеше стрелата с двете си ръце.

Усещането на стрелата в дланите му беше шокиращо въпреки студа, който бързо вкочаняваше пръстите му. Дървото беше удивително леко, от такова дърво сигурно се изработват всички стрели, но всеки негов сантиметър подсказваше колко е здраво. Мъжът опипом потърси някое слабо място, не намери и почувства в себе си увереността, че няма сили да счупи стрелата от първия път и ако се справи, то ще бъде след няколко опита, които ще причинят на птицата невъобразима агония.

— О, не — промърмори си сам мъжът. Целият вече трепереше неконтролируемо в студа. — О, мамка му.

Сведе поглед надолу. Жеравът го гледаше в отговор със своето златно, немигащо око, шията му лежеше върху сакото, извита като въпросителен знак.

Нямаше изход. Беше твърде студено. На мъжа му беше твърде студено. Стрелата явно беше твърде дебела и твърда. Като желязна. Жеравът щеше да умре. Тръстиката от звезди щеше да умре точно тук, в жалкия му заден двор.

Заля го приливна вълна от унизително чувство за пълен провал. Нямаше ли друг начин? Погледна през рамо към вратата на кухнята, оставена отворена, изпускаща навън всяка безценна частичка топлина от къщата. Дали би могъл да внесе жерава вътре? Дали би могъл да го вдигне на ръце, без да го нарани още?

Жеравът от своя страна явно беше спрял изобщо да разчита на мъжа, беше го претеглил и го беше преценил — както бяха постъпвали преди него мнозина от човешкия род — като доста приятен човек, на когото обаче му липсва онова определено качество, онази последна малка съставка, която придава смисъл на самото усилие да поддържаш отношения с някого. Най-често пропускаха да забележат липсата й жените. Мъжът имаше повече приятелки жени, в това число и бившата му съпруга, от всеки друг свой хетеросексуален познат. Проблемът беше, че връзката му с всяка жена започваше като интимна и продължаваше само до момента, в който жените осъзнаваха, че той е твърде добър и благ, за да бъде вземан на сериозно. „Потенциалът ти е около шейсет и пет процента“, беше казала бившата му жена, когато го напускаше. „Минимумът, от който аз имам нужда обаче, е седемдесет.“ Работата беше там, че май седемдесет процента беше минимумът на всяка жена.

Явно седемдесет беше минимумът и на жерава. Птицата беше допуснала същата грешка, която допускаха всички хора в живота на мъжа — на пръв поглед виждаха в него мъж, но скоро, след по-внимателно вглеждане установяваха, че той всъщност е само един симпатяга.

— Съжалявам — каза мъжът на жерава, а от очите му потекоха сълзи. — Толкова съжалявам.

Изведнъж стрелата мръдна в ръцете му. Явно жеравът беше трепнал неволно, беше бутнал с крило напред и от това стрелата се плъзна през пръстите на мъжа.

И спря.

Мъжът напипа нещо на нея. Малка пукнатина в дървото. Вгледа се отблизо. На слабата светлина не се виждаше почти нищо, но да, в тялото на стрелата имаше пукнатина, достатъчно голяма, за да я проследи дори с премръзналите си пръсти. Пукнатината се проточваше надлъж, явно отворила се, докато жеравът се беше борил и пляскал с грамадното си силно крило. Мъжът дори усети, че цялата стрела е леко изкривена на една страна.

Погледна отново в очите на жерава. Птицата все така го гледаше в отговор, мислейки си неизвестно какво.

Със сигурност беше напипал пукнатината случайно. Абсурд беше да мисли, че създанието му я беше показало.

Но също така беше абсурд ударен със стрела жерав да кацне в задния му двор.

— Ще опитам — каза мъжът.

Стисна стрелата възможно най-близо до мястото, където тялото й беше проболо крилото и я задържа възможно най-неподвижно. С другата си ръка я хвана съвсем до пукнатината. Студът беше вече толкова свиреп, че болката в ръцете му беше несъмнена. Сега. Сега или никога.

— Моля те — прошепна мъжът. — Моля те.

И счупи стрелата.

Мощен звук раздра въздуха, звук не от счупването на дървото, а подобен на плющенето на грамадно знаме, блъскано от вятъра. Жеравът се изправи на крака, размаха широко и двете си крила, а в изненадата си мъжът падна назад върху бетонните блокчета, оградили моравата. Вдигна ръка, за да се предпази, защото острият връх на стрелата изхвърча от раната, перна го по лакътя, без да го нарани, изцапа кожата му с кръвта на жерава, задната дървена част с перата също изчезна в мрака. По-късно мъжът така и не успя да намери нито една от двете половини и убедено реши, че кръвта по тях е била твърде голямо изкушение за някоя гладна зимна лисица, която ги е отмъкнала нанякъде.