Патрик Нес: Жената жерав

„По-скоро“, помисли мъжът, „тя се бои, но не от мен.“

Разтърси глава. Подобни мисли с нищо не помагаха. Студът вън беше толкова жесток, че вместо да го разсъни, сякаш го приспиваше и за секунда мъжът си каза, че сигурно така се чувстват хората, които загиват в снежни бури, сигурно потъват в тази летаргия, която, противно на обстоятелствата, стопля човека. Разтри ръцете си, но се спря, да не би рязкото движение да подплаши птицата.

Но птицата не помръдна.

Чапла? , помисли мъжът. Щъркел? Но създанието пред него по нищо не приличаше на прегърбените мораво-сивкави птици, които понякога беше виждал да се прокрадват край предградието, подобно на отдавна некъпани възрастни господа.

И тогава думата дойде при него. Кой знае дали беше прав, кой днес вече знае тия работи — точните имена на птиците, точните имена на нещата въобще — кой изобщо си прави труда да помни в днешния век, когато знанието се влива в един общ облак и се забравя, а след това бива забравена и самата необходимост да се помни? Но мъжът си спомни името на птицата и независимо че то дойде незнайно откъде, независимо че нищо не доказваше верността му, именно то беше точното име. Мъжът го знаеше и когато го произнесе, беше абсолютно сигурен.

— Жерав — каза тихо мъжът. — Ти си жерав.

Сякаш в отговор на името си, жеравът се обърна, окото му все така гледаше мъжа, и тогава мъжът видя, че крилото, което птицата досега беше крила от него, не беше сгънато под ъгъл както другото. Не, беше мъчително протегнато.

— О, мамка му — прошепна мъжът, думите изскочиха от устните му сред безпомощното облаче пара от дъха му. — О, не.

Стрелата беше дълга, необикновено дълга, поне метър и двайсет, и колкото повече мъжът я гледаше, толкова по-ясно разбираше, че това е една ужасяващо истинска стрела, с три реда майсторски изрязани пера, прикрепени диаметрално на равни разстояния в единия й край и с широко поне два пръста, лъскаво, проблясващо острие в другия. Нещо в стрелата подсказваше особена древност, подсказваше, че е изработена от същинско, скъпо дърво, а не от балсова дървесина или от бамбук, или от каквото там се правят клечките за хранене в китайските ресторанти, подсказваше, че е много, много по-страшна от деловите на вид пръчки, с които стреляха на олимпиадата състезателите по спортна стрелба с лък.

Това беше стрела за убиване. Стрела за убиване на хора. Над такава стрела средновековният кръстоносен стрелец се е молил на Бог да благослови полета й и да я прати право в черното сърце на неверника. Сега, когато очите на мъжа вече търсеха кръвта, той я видя — тъмно петно в краката на жерава, там, където алената течност беше покапала от върха на стрелата върху тревата, покрита със слана.

Кой в днешни дни би стрелял с такава стрела? И къде? И, за бога, защо?

Мъжът пристъпи напред да помогне на жерава, без да знае какво точно трябва да стори, изпълнен с увереност, че няма да се справи, но птицата не се отдръпна от него и това така го изненада, че той спря на място. Изчака още миг и после изведнъж заговори създанието:

— От къде си дошъл? — попита. — Изгубена душа.

Жеравът мълчеше. Мъжът си спомни отново жалейния скръбен вик и от спомена сърцето му се сви, но птицата не издаде нито звук. Наоколо цареше пълна тишина. Мъжът и птицата сякаш стояха насред някакъв сън, макар че студът, който се промъкваше в обувките на мъжа и хапеше пръстите на ръцете му, говореше противното, а баналното изтичане на случайната, надвила стегнатите мускули на слабините капка, навлажнила чатала на обутите на голо панталони, му подсказваше, че определено все още се намира в истинския живот с всичките му разочарования.

Но ако това тук не беше сън, то беше един от онези особени отрязъци от реалността, един от онези редки моменти — мъжът си спомни колко малко бяха те в собствения му живот — когато светът се свиваше до една точка, когато времето сякаш спираше само за него, за да може той и само той да бъде сграбчен и завладян от истината на битието. Както когато изгуби девствеността си с онова момиче с екземата от профилираната паралелка по английски и случилото се тогава беше така напрегнато кратко, така късо и мощно, сякаш в един необуздан физически миг и двамата бяха напуснали нормалното съществуване. Или онзи ден от почивката в Нова Каледония, когато след гмуркане беше изплувал на повърхността и за миг — два на странно спокойствие очите му не виждаха никъде скритата сред вълнението на океана лодка, от която бяха скочили, а после гневният глас на жена му беше изкрещял: „Ето я там!“ и звукът му го беше засмукал обратно в реалността. Или след раждането на дъщеря му — не при самото раждане, което беше само една аленочервена безредна глъч — а първата нощ след раждането, когато жена му беше потънала в изтощен сън и на света бяха останали само той и мъничкото, мъничкото същество, и тя беше отворила очички срещу него, удивена от това, че го има, удивена от това, че самата нея я има, а може би и малко възмутена — състояние, в което, трябваше да се признае, Аманда живееше и до ден-днешен.