Патрик Нес: Жената жерав

Но това, този момент тук и сега беше преживяване от същия мащаб, дори още по-дълбоко. Тежко ранената птица и той, застанали насред задния двор, застлан със слана, сами във вселената, свила се сякаш до очертанията на оградата зад къщата. Моменти като този съставяха самата вечност.

И тогава, пред очите на мъжа жеравът направи една-едничка стъпка встрани и падна.

Мъжът се хвърли напред да подхване създанието, изведнъж то се оказа в прегръдките му, той пое изненадващата тежест на тялото и дългата шия (така прилична на лебедова, но и така различна), здравото крило запляска напосоки.

А миризмата й! Миризма на паника и курешки. На кръв и страх. На неизразимото усилие на полета, пулсиращо във всяка фибра на птицата. Именно миризмата убеди окончателно мъжа, че случващото се не е сън. Дори през тревогата, че може да нарани някак жерава, дори сред ужасения хаос от пляскащи крила, разхвърчали се пера и посягащата остра човка, сякаш способна да разкъса гърдите му и да прониже самото му сърце, сред всичко това мъжът беше сигурен, че съзнанието му — колкото и да му се иска — никога не би могло само да създаде подобна наситена миризма, съставена от толкова много нюанси.

— Полека, полека — каза мъжът, а птицата се мяташе, бореше се, може би осъзнала твърде късно, че е попаднала в плен на някакво чуждо, навярно хищно същество. Човката й се стрелна отново и го клъвна по бузата, от раната потече кръв. — Да му се не види! — ахна мъжът. — Опитвам се да ти помогна.

И точно тогава жеравът изви шията си назад, протегна се към небето и отвори човката си за своя вик.

Но вик не се чу. Човката остана отворена, насочена право към луната, сякаш птицата беззвучно издиша звука към всемира.

Изведнъж създанието се отпусна с цялата си тежест. Дългата шия се люшна към земята, подобно на ръката на балерина, покланяща се пред аплодисментите, и легна на рамото на мъжа, главата увисна на гърба му, сякаш жеравът го обви в прегръдка. Само бързото повдигане на гръдта на създанието подсказваше на мъжа, че птицата е все още жива, че в изтощението си се отдава цяла в ръцете му, че му поверява живота си, щом това е, което трябва да стане.

— Не умирай — прошепна горещо мъжът. — Моля те, не умирай.

После коленичи в тревата, сланата на мига намокри коленете му, едната му ръка все така подкрепяше тялото на жерава, а другата нежно улови раненото крило и го разгъна в пълната му дължина.

Размерът на размаха на птичите крила се определя най-вече от перата; плътта и мускулите, които поддържат ритъма на ежедневното чудо на махащия полет, представляват само един дълъг тесен крайник над широкото ветрило от пера, разгънато под него. Стрелата беше пронизала сухожилието в долната страна на крайника, беше минала през доста от белите пера, но все пак беше закачила достатъчна част от мускула, за да заседне, безвъзвратно сякаш, в крилото.

Мъжът се замисли дали да не се обади за помощ на някого със значително по-сериозен опит в подобни случаи. Но на кого? На Дружеството за защита на птиците? На ветеринар? По това време на нощта? И какво би направил специалистът? Дали би предложил да „приспят“ жерава? Все пак птицата беше много тежко ранена.

— Не — прошепна несъзнателно мъжът. — Не.

— Аз ще ти помогна — каза после високо. — Ще опитам. Но ти трябва да стоиш, без да мърдаш, чу ли?

В следващия момент се хвана, че като последен глупак чака птицата да му отговори. Но тя просто продължаваше да диша отчаяно плитко, отпусната на рамото му. Стрелата трябваше да се извади, а мъжът нямаше ни най-малка представа как да направи това, но то трябваше да бъде направено и той установи, че ръцете му вече нагласят тялото на жерава за тази операция.

— Хайде сега — промълви мъжът и после повтори. — Хайде сега.

Отмести внимателно тежестта на птицата настрани, после несръчно и с усилие свали сакото си, като нежно повдигна шията на главата на жерава, за да изхлузи евтината конфекция изпод тях. Все така с една ръка просна сакото върху сланата и положи птицата отгоре му, като сгъна здравото крило под тялото й. Жеравът се подчини с готовност, която ужаси мъжа, но той виждаше как птицата диша, как гръдта й се повдига и спуска, твърде бързо, наистина, но все пак създанието беше живо.

Мъжът, вече гол до кръста, беше коленичил в замръзналата трева в ясната зимна нощ и ако останеше още малко навън, студът спокойно можеше да го убие. Действаше бързо, доколкото му позволяваха силите, разгъна раненото крило на жерава и го опъна вертикално на земята. Мъжът — както и почти сто процента от останалото население на света — беше виждал рани от стрели само по филмите. Героите там винаги чупеха върха на стрелата и издърпваха останалото парче назад. Дали и сега трябваше да бъде направено същото?