Фани Флаг - Пържени зелени домати

Нини, която обикновено си мълчеше, се обади:

— Права е, Клио.

Клио изяде един фъстък. Иджи стана, стисна го игриво за играта и каза:

— През целия си живот не си връщал гладен човек от прага си.

— Не ми се е налагало. Всички гладници идват при теб — отвърна Клио. — А сега сериозно, Иджи. Не се опитвам да ти давам акъл как да си вършиш работата, но искам да знам дали спестяваш.

— За какво? — попита Иджи. — Много добре знаеш, че парите изяждат главата. Днес например един клиент ми разказа за чичо си, който имал добре платена работа в държавния монетен двор, където секат парите, и всичко било чудесно, докато един ден не дръпнал погрешния лост — и го премазали триста килограма монети от десет цента.

— О, не! Какъв ужас! — възкликна Нини.

Клио погледна съпругата си сякаш е полудяла.

— За бога, жено, ти би повярвала на всичко, което ти каже шантавата ми сестра.

— Но би могло да се случи, нали? Наистина ли са го премазали монети от десет цента, Иджи?

— Самата истина. Или триста кила монети от десет цента, сто и петдесет монети от четвърт долар, все забравям кое от двете беше, но в крайна сметка го убили.

Клио поклати глава и се разсмя.

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

29 януари 1986

Всяка неделя, в деня за свиждания, Ед Кауч и майка му, Старата мама, седяха в тясната стаичка цял следобед и гледаха телевизия. Днес Ивлин си помисли, че ако не излезе веднага оттам, ще запищи. Извини се и каза, че отива до тоалетната. Всъщност възнамеряваше да отиде да седне в колата, но бе забравила, че ключовете са у Ед. Поради което пак се озова в салона с госпожа Тредгуд и хапваше кокосови сладки, докато старицата й разказваше за снощната вечеря в „Розовата тераса“.

— И седнала ми тя, скъпа, на масата, надула се като въшка и се хвали…

— Коя?

— Госпожа Адкок.

— Коя е госпожа Адкок?

— Госпожа Адкок! Не помниш ли? Онази с лисичите кожи. Госпожа Адкок!

Ивлин се замисли.

— А, да, богаташката.

— Точно така. Госпожа Адкок с диамантените пръстени.

— Сетих се.

Ивлин й подаде пликчето сладки.

— О, благодаря, обожавам кокосови сладки. — Госпожа Тредгуд си взе една и след малко попита: — Ивлин, не искаш ли кока-кола със сладките? Имам монети в стаята си и ще ти взема от автомата, ако искаш.

— Не, госпожо Тредгуд, благодаря. А вие искате ли?

— О не, скъпа, по принцип обичам безалкохолно, но днес нещо ми се е подул коремът, тъй че бих пийнала малко вода, ако обичаш.

Ивлин отиде и наля две бели чашки.

— Благодаря.

— И какво стана с госпожа Адкок?

Госпожа Тредгуд я изгледа.

— Госпожа Адкок ли? Познаваш ли я?

— Не, но вие тъкмо разказвахте, че се хвалела за нещо.

— А, да… Та значи снощи на вечеря госпожа Адкок ни разправяше, че в дома й имало само автентични антики… на по над петдесет години… всичко, което притежавала, било много скъпо. И аз казах на госпожа Отис: „Ето, аз започнах живота си без никаква стойност, а сега се оказва, че съм безценна антика. Сигурно струвам цяло състояние“.

Госпожа Тредгуд се засмя, след което се замисли.

— Чудя се какво ли е станало с онези кукленски сервизи и каручката. Всяка събота излизахме да се повозим с каручката, татко ни я беше направил на нас, момичетата, и ни се струваше по-хубаво и от пътуване до Париж. Няма да се изненадам, ако козелът, който впрягахме да я тегли, е още жив. Казваше Хари… да, Хари! Ядеше всичко! — Старицата се засмя. — Веднъж Иджи му даде дезодоранта за подмишници на Леона и той го заблиза като сладолед… Играехме на всякакви игри, но едва ли има някой, който да обичаше толкова да се маскира, колкото семейство Тредгуд. Една година мама ни облече четирите като различните бои карти за конкурс в църквата. Аз бях спатия, близначките — купа и каро, Еси Ру беше пика, а след нас се тътреше Иджи, маскирана като жокера в колодата. Спечелихме първо място!

На един четвърти юли бяхме облечени с рокли на звезди и райета като американското знаме и носехме хартиени коронки. Всички седяхме в задния двор и похапвахме домашен сладолед в очакване на фойерверките, когато по задните стълби слезе Бъди Тредгуд, издокаран с една от роклите на Леона и голяма панделка, вързана на главата, и започна да се фръцка превзето. Имитираше Леона. Отгоре на всичко Едуард, Джулиан или някое от другите момчета изнесе грамофона на двора, нави го и пусна „Арабският шейх“, а Бъди се кълчеше под звуците на музиката. Смеехме се на този случай години наред. По-късно обаче Бъди целуна Леона и се помириха. На Бъди всичко му се прощаваше.