Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Както и да е, мамо, не бих изгубила нарочно сватбения му пръстен, за да го спра.

— Също както не беше нарочно и когато си боядиса косата в синьо преди интервюто за академия „Лейнбрук“ ли?

— Тогава бях на четиринайсет. Няма ли вече да престанеш с този случай?

— А пък аз мисля, че има значение.

Кейт започна да се паникьосва, цялата се тресеше.

— Дан! — провикна се тя. — Дан! Имам нужда от теб!

Достатъчно й бе да чуе стъпките му по стълбището, за да се успокои. След малко той влезе в кухнята по долнище на пижама и бял потник. Беше на трийсет и пет, но с рошавата кестенява коса и трапчинките още можеше да мине за колежанин. Понякога тя се питаше дали ще запази това хлапашко изражение дори когато станат на деветдесет.

— Какво има? — попита той.

— Не мога да намеря единия от пръстените на Тоби и Джеф.

— Мама му стара! Чий?

— Еднакви са.

— А, ясно.

— Чичо Дан каза нещо лошо! — оживи се Макс неочаквано. — Глоба пет долара!

— Пиши ги на сметката ми, приятелю — рече Дан. — И така. Ако бях сватбен пръстен, къде щях да бъда? Ти провери ли в джобовете на палтото си?

— Аха.

— Не искам сватбен пръстен, искам сватбена тиара — обади се единствената дъщеря на Мей — Оливия. Беше на пет и бе полудяла по всичко, свързано с принцесите.

— Трябва да имаш пръстен, глупачке — рече Макс. — Всички имат пръстени.

Четирийсет минути по-късно Кейт седна зад волана, сложи си колана и въведе в джипиеса адреса на „Бърчланд Ин“. За нея посоките бяха трудна работа. Преди да се преместят тук, шофираше не повече от два пъти в годината, но сега се налагаше да сяда зад волана всеки ден. Все още не се чувстваше спокойна, особено когато Ейва беше на задната седалка и я питаше защо има нужда от ключ, за да запали, защо колата е синя, защо рибите живеят в морето, защо небето помрачнява нощем.

Радиото беше включено на „Ен Пи Ар“. Кейт го спря, доволна, че настъпи тишина. Бяха претърсили цялата къща, дори автомобилите — включително този на сестра й — но така и не откриха пръстена. Привиждаше й се навсякъде, като мираж в пустинята; виждаше го в чинията на нощното шкафче, където Дан държеше монетите от джобовете си, на ръба на мивката в банята, където понякога си оставяше часовника.

Паниката бе изместена от примирение. Това беше положението. Ако не го откриеха, щеше да й се наложи да извади две хиляди долара от фонда за колеж на Ейва и да купи на Джеф нов. Разсмя се на глас при тази нелепа мисъл — дали имаше две хиляди в сметката?

Почти всичко, което изкарваха, беше вложено в къщата. Тя мислеше, че си струва, макар понякога да подозираше, че притежаването на дом е просто поредният начин, по който капиталистическото общество завладява живота ти. Какво означаваше да притежаваш къща? Можеха да садят цветя и да махат шкафове, без да питат хазяина. И какво от това? Можеха да се гордеят, че притежават нещо. Защо?

Живееха в Бруклин, докато Ейва стана на годинка, в апартамент на четвъртия етаж в сграда, която навремето е била пълна с наркомани и бездомници, на две пресечки от Гоуанъс Канал. Вечер се разхождаха по Юниън Стрийт, покрай гара „Хес“, закусвалнята и графитите, посветени на момче на име Раул Васкес, което бе застреляно на това място в средата на деветдесетте. Всяка година на рождения му ден някой поставяше цветя до стената.

Сега кварталът беше безопасен, въпреки че настилката все още беше от пясък. На пресечката между Трета и „Невинс“ имаше единствено складове за ковчези. Хората, които работеха там, бяха мили, приятелски настроени и този факт понякога развеселяваше Кейт. Може би непрекъснатото напомняне, че животът е безценен, ги правеше така радостни; винаги махаха с ръка или подхвърляха някой виц, когато Дан ги поздравеше.

Веднъж той ги видя да пренасят семпъл дървен ковчег от камион. Не беше украсен, нито подплатен. В единия му край пишеше „Глава“.

— Значи дотук стигаме — рече мрачно той, когато се прибра у дома.

Майката на Кейт хвърли един поглед на района и й каза, че трябва да се преместят. Тук обаче наемът беше нисък и Кейт харесваше семействата, които се събираха по тротоарите през летните вечери — няколко поколения хапваха печено месо, пиеха бира и мексиканска кола, пускаха домашно приготвени фойерверки, които се превръщаха в златни цветове пред прозореца на спалнята.

На тяхната пресечка имаше и странни хора, които обаче я изпълваха с топлота — огромен едноок мъжага, който я поздравяваше всяка сутрин пред пивницата на ъгъла; странна италианка с дълбоки бръчки, която разхождаше шест малки бели кученца и знаеше само четири думи на английски, които използваше непрекъснато: „Господ да ви благослови!“; пуерториканска бабка, която не изглеждаше чак толкова стара, но не можеше да говори. Кейт реши, че е прекарала инсулт. Жената разговаряше само с ръмжене, но влагаше такъв ентусиазъм, че, изглежда, не осъзнаваше, че никой не я разбира. Всъщност имаше и такива, които я разбираха.