Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Здрасти, Джеймс. Две кафета ли?

— Да, и един чийзбургер.

— Толкова рано?

Той сви рамене.

— Говори с онзи с глистите в линейката. Днес рано ли ще затвориш?

— Някъде към четири, за да отида у леля за вечеря, а след това ще заведа мама на службата в полунощ.

— Ще бъде приятно.

— Казваш го, защото не познаваш мама.

Тя се обърна и се провикна към собственика Фил, който работеше на грила, за да е сигурна, че е чул поръчката.

Очите на Джеймс пареха. Той ги стисна и ги потри с пръсти. Нямаше представа как ще изкара смяната. Надяваше се да е по-спокойно, за да поспи. Днес кофеинът нямаше да му помогне.

Беше напълно нормално за медик да работи две смени по двайсет и четири часа на седмица, но през последните шест месеца той беше изкарал три такива седмици. Икономиката беше трагична, затова гледаше да поеме колкото може повече работа, просто за всеки случай.

Когато преди няколко месеца стоковият пазар се срина, на Джеймс му беше все едно, тъй като не играеше на борсата. Дори малко злорадстваше, че богатите поне веднъж са уплашени за парите си. Новият му любим виц, който чу от пациент и после повтори вкъщи поне сто пъти, беше следният: „Каква е разликата между гълъб и инвестиционен банкер? Гълъбът все още може да изръси нещо върху мерцедеса“. Морис разправяше, че изобщо не му пука за стоковия пазар, но не му беше никак приятно, че цялата работа била свързана с компютрите.

— Ти знаеш ли, че ги използват, за да прогнозират търговията? — обясняваше той на всеки, който го слушаше. — Все едно сме в ръцете на робот и на никого не му пука.

Сега обаче Джеймс започваше да се притеснява. Не за роботите, а за парите. Миналия месец заводът на „Дженерал Мотърс“ във Фрамингам бе затворил и приятелят му беше останал без работа. Проблемът, който уж засягаше единствено богатите, започваше да го плаши все повече.

Шефът му много обичаше да обяснява на новите, че тяхната област не подлежи на съкращения.

— Докато има наркотици, алкохол, старци и автомобили, ние ще имаме работа.

Донякъде беше така — когато икономиката се скапеше, те имаха повече работа от обикновено. Безработицата предизвикваше по-голяма злоупотреба с наркотици и алкохол, депресия, самоубийства, все такива неща. Късметът изоставяше мнозина, хора с хронични болести, които бяха пренебрегвали месеци наред, защото бяха изгубили здравната си осигуровка и не можеха да си позволят да отидат на лекар.

Така че работа имаше повече, но все по-малка част от нея бе платена. Фирмите пускаха сметки, пациентите обаче не ги плащаха и това накрая оказваше влияние върху броя на персонала.

След като го уволниха от Лин, му отне цяла година да си намери нова работа. Имаше късмет, че изобщо го взеха след случилото се, и бе твърдо решен да не я изгуби.

Добре че днес беше с Морис, а не с онова тъпо парче Андрюс. С Морис изкарваха заедно по две дежурства на седмица през последната година и половина. Разбираха се, бяха установили добър ритъм. Джеймс не беше работил с друг толкова дълго, текучеството беше значително, особено в частна фирма като тяхната. Момчетата, готови да работят на подобни откачени смени за десет кинта на час, не бяха много. Той знаеше, че Морис ще напусне в най-скоро време. Повечето му колеги ставаха супервайзъри или организатори, или асистенти на лекари. Един дори постъпи във фирмата, която извозваше боклука — специалист по отпадъците, така се изрази, защото заплащането беше по-добро. Мнозина чакаха за място в пожарната. Там медиците работеха в по-прилични часове и получаваха по-висока заплата. Пенсионираха се на петдесет и пет с осемдесет процента от пенсията си.

Джеймс беше единственият, който вече бе работил в пожарната. Беше съсипал шансовете си да се върне, така че не можеше да си представи как ще се измъкне от тук. Дълбоко съжаляваше за случилото се, дори сега, след като бяха минали три години.

Цяла година се опитваше да си намери работа, ала новината вървеше преди него. Негов приятел от дните в Лин го посъветва да си потърси работа в частна фирма и да не споменава за случилото се. Той направи точно така. Взеха го в Кеймбридж като техник в линейка и задлъжня още повече, докато миналата година не взе сертификат за парамедик в Нортистърн. Това означаваше, че е по-ценен за фирмата от обикновен техник, така че парите си струваха.

Повечето от съучениците му в Нортистърн бяха бивши медици от армията, които знаеха много повече от него. Обемът работа беше огромен, времето им беше разпределено между класната стая, линейката и спешното отделение. Писмените тестове му напомняха твърде много за гимназията. Очите му се замъгляваха, когато сядаше да учи. На първия тест оценката беше толкова ниска, че инструкторът му връчи и молба за постъпване на работа в „Бъргър Кинг“. Но докато беше в линейката или в болницата, Джеймс се чувстваше обнадежден.