Джей Съливан - Диамантите са завинаги

След като затвори, Ивлин седна и се разплака. Когато сълзите й пресъхнаха, тя се изправи и избърса мокрите си бузи. Знаеше какво да направи. Годеникът й беше в опасност, но тя щеше да му помогне да оживее. Излезе в ледения нощен въздух и повика такси, напълно забравила за палтото си.

Макар да беше подготвена, когато видя Натаниъл в болничното легло, изпита силен шок — разтърси я като електричество. Очите му бяха затворени, лицето — окървавено, изкривено, долната му част бе бинтована като на мумия. В съседното легло лежеше възрастен мъж с изтъняла кожа и стенеше жално. Опита се да го поздрави, но погледът му се зарея през прозореца, който гледаше към гола тухлена стена.

Ивлин придърпа стол до леглото на Натаниъл и заговори весело, сякаш бяха излезли на приятна вечеря. Разказа му за тортата, която беше изпекла, и настоя да се събуди, за да изяде едно парче. Галеше нежно ръката му. Това бе единствената видима и непроменена част от него — дългите елегантни пръсти, сухите петна около кокалчетата, черните полумесеци под ноктите. Гали я, докато всичко останало в стаята изчезна.

Първото, което направи сутринта, беше да звънне на Джералд. Той обеща да дойде незабавно и тя не го спря, защото знаеше, че присъствието му ще подейства добре не само на нея, но и на Натаниъл. Щом той пристигна, преместиха Натаниъл в просторна единична стая с изглед към обточената с дървета улица. Ивлин нямаше представа какво е казал Джералд, нито колко е платил, но му беше безкрайно благодарна.

Едва след два дни се сети да позвъни на родителите си и да им съобщи новината. Те не си бяха вкъщи и тя с облекчение предаде съобщението на икономката, нямаше желание да ги чува. Те не умееха да я успокояват. Беше се научила да се справя сама, а напоследък Натаниъл й носеше желаната утеха.

Когато майката и сестрите на Натаниъл дойдоха, Джералд настоя да отседнат в дома на родителите му в Уелзли. Всяка сутрин ги откарваше до болницата и малко преди вечеря ги връщаше у дома. Често се връщаше по-късно, за да остане с Ивлин, която почти не се прибираше в апартамента си. Носеше й топла храна, приготвена от готвачката на родителите му, романи, които майка му беше препоръчала. Настояваше тя да се прибере и да си почине поне един следобед, но Ивлин не смееше да остави Натаниъл. Искаше да е до него, когато се събуди. Понякога Джералд оставаше с нея през цялата нощ. Играеха на шах и подреждаха пъзели в три след полунощ, като дори се стараеха да включат Натаниъл в играта, макар да беше в безсъзнание.

— Твоята дама ще падне всеки момент — смееше се Джералд.

— Миличък, не го слушай, той е въздух под налягане — отвръщаше Ивлин.

Радваше се, че Джералд е тук. Лекарите не казваха почти нищо на нея и майката на Натаниъл, страхуваха се, че няма да понесат най-страшното. Затова пък разговаряха с Джералд и той й предаваше фактите без колебание.

Джералд четеше на Натаниъл от всички вестници, разказваше му за предизборната кампания на Рузвелт и за новия гангстерски филм на Хауард Хюс. Сякаш щеше да убеди Натаниъл да се върне към живота, като му покаже какво пропуска. Понякога на Ивлин й се струваше, че може и да се получи.

Благодарение на ежедневните разкази на Джералд тя научи, че малкият син на Чарлс Линдбърг е отвлечен от люлката в изолирания им планински дом в Ню Джърси, докато Линдбърг и съпругата му вечеряли на долния етаж. Щастливият Линди беше най-известният човек на света. Преди две години всички вестници по света бяха пуснали материали за раждането на първото му дете — нямаше друго дете, което да се е радвало на толкова внимание. Говореше се, че семейство Линдбърг са получили повече играчки от доброжелатели, отколкото можели да съберат в огромната си къща. Сега детето беше на двайсет месеца, истинско херувимче с пухкави бузки, руси къдрици и дълбока трапчинка в средата на брадичката.

Детегледачката бе открила, че бебето липсва. Веднага били забелязани издайнически знаци. Прозореца в детската стая бил оставен отворен. Отдолу открили самоделна стълба и кални стъпки, които продължавали около осемстотин метра. В края на гората се виждали по-малки стъпки, очевидно женски. Следите се губели, затова следователите решили, че похитителите са се качили в автомобил. Всички автомобили по магистралите били спирани за проверка. Президентът Хувър се срещна с главния прокурор, бяха повикани федералните агенции, както и почти всички полицейски служители от Ню Йорк и Ню Джърси. В стаята на бебето беше открито писмо с искане за откуп, а на следващия ден пристигна и картичка със същия почерк: „Бебето е добре. Следват инструкции. Действайте според тях.“