Джей Съливан - Диамантите са завинаги

След това я разкъсваше непрекъсната болка. Щом видеше противни хора — майка да крещи на сина си пред училището, непознат да плюе на улицата, — се питаше защо те живеят, а Натаниъл е мъртъв. Втренчваше се в тях и почти вярваше, че ще има някаква размяна. Един от тях щеше да заеме неговото място.

Нощем оставаше будна и мислеше за мига, в който автомобилът му е бил ударен. Бил е съвсем сам на магистралата. Бе искал тя да замине с него. Трябваше да се съгласи, трябваше да е до него, когато фаровете са го заслепили. Може би сега щяха да са заедно, от едната или от другата страна.

Джеймс направи обратен завой и излезе от паркинга.

Бяха тръгнали преди по-малко от десет минути, а Морис вече бе започнал една от историите си. Докато Джеймс извършваше обичайната проверка, за да се увери, че момчетата са оставили линейката напълно екипирана и всичко е здраво — дефибрилаторът, апаратът за електрокардиограми, смукателят, системата, комплектът за изгаряния и носилката, — Морис започна. Сега нямаше спиране.

— И казвам аз на оня, че балансът на гумите е наред. Сигурно ръчната ти е заяла, бе човек — редеше Морис. — За негова голяма изненада, се оказвам прав. Ей така, от воле му спестих деветдесет кинта и половин ден при механика. Това е другото. Механикът, когото ползва, е скапана работа. Мексиканец, какво искаш.

Морис нямаше никакво доверие на мексиканците. На Джеймс това му се струваше странно, тъй като Морис беше черен. Когато му го каза, Морис се облещи.

— Какво? Да не мислиш, че чернокожите нямат право да имат предразсъдъци като всички останали?

Сега продължи да дърдори:

— Синди разправя, че съм бил многознайко. Той сигурно реши, че му се присмивам, задето не знае как да оправи собствената си кола. Кълна се, че тази Коледа на партито в квартала направо ме пронизваше с поглед. Сега обаче знам с какво да го засека. Абе, човек, ние сме възрастни хора. Нямам намерение да му махам през улицата, ако е решил, че не проявявам уважение към него. Трябваше да го оставя гумите му да заорават по асфалта и да се чуди какво става.

Джеймс спря на обозначеното място. Други две линейки бяха спрели до тротоара.

— Извинявай, че прекъсвам вълнуващия ти монолог, но какво ще кажеш за кафе?

Морис кимна.

— Аз ще отида — каза Джеймс. — Искаш ли нещо за ядене? Яйца със сирене?

— Един сандвич — реши Морис. — С пуешко. Не, по-добре чийзбургер.

— Ти майтапиш ли се?

— Защо?

— Как защо? Осем сутринта е.

— Е и?

— Нищо, дивако. Направи отчетите.

Морис вдигна папката.

— Тогава аз ще отида. Изобщо не се майтапех за бургера.

— Знам. Тъкмо това ме плаши.

Джеймс слезе. Навън беше кучешки студ. Във въздуха се усещаше мирис на сняг. Той се загърна плътно в коженото яке.

В заведението на Елси видя обичайните заподозрени, насядали на бара, и им помаха.

— Добрутро, господа.

Рон Шанахан кимна.

— Суперско утро, господин Макийн.

Всяка сутрин казваше същото.

Работата беше колкото прилив на адреналин, толкова и рутина. Докато бяха дежурни, обикаляха едни и същи улици. Град Кеймбридж беше почти десет квадратни километра и Джеймс познаваше всеки сантиметър наизуст. За час минаваше през Харвард Скуеър три до четири пъти. Виждаше същите полицаи, медицински сестри и пожарникари всеки ден. Разбираше се с повечето от тях. Необвързаните излизаха да пийнат по нещо почти всяка вечер в „Граунд Раунд“ или в „Динг Хо“ на Инман Скуеър и или бяха влюбени, или не обелваха и дума, в зависимост от деня.

По-младите си въобразяваха, че са каубои — бяха по на осемнайсет-деветнайсет години. За да посветят някой новак, понякога го закопчаваха с белезници за телефонна кабина и го пребиваха или пък притискаха заредена пушка до главата му посред бял ден, докато зяпачите пищяха и знаеха, че щом ченгетата пристигнат, всички ще избухнат в смях и ще се разпръснат. Джеймс се държеше настрани от подобни драми.

Работата беше винаги различна. Имаше спокойни и истерични дни. Средно се отзоваваха на едно обаждане на час. Днес се предполагаше, че ще вали. По време на снежните бури обикновено нямаха работа, но и това бе относително. Както си ядеш закуската, така се налага да потеглиш по Мемориъл Драйв и да пълзиш едва-едва.

Кати бе на бара и си връзваше косата на опашка. Обеците й с коледни елементи подскачаха нагоре-надолу. Беше в средата на трийсетте, красива, въпреки че слагаше прекалено много грим. Дънките й винаги изглеждаха така, сякаш са нарисувани направо на задника.