Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Бяха първият клас парамедици в щата и това бе вече нещо. Наричаха ги Божествения отряд. Ако някой пациент изпаднеше в диабетичен шок, обикновеният техник не можеше да направи абсолютно нищо, освен да натъпче пакетчета захар в гърлото му. Парамедиците обаче можеха да му направят инжекция с 50% декстроза и да му включат интравенозна система. Обикновеният техник можеше да попадне на човек, който не диша след свръхдоза хероин, и щеше да го тръшне на носилка, за да го откара в болницата. Джеймс даваше на този човек „Наркан“ и минута по-късно той седеше на тротоара и отричаше всичко:

— Какви ги приказвате? Никога през живота си не съм докосвал наркотици.

Парамедиците носеха значки, които имаха тежест. Въпреки това неколцина от момчетата във фирмата бяха научили за миналото му. То висеше над него, каквото и да правеше. Разбираше, че го мислят за нещастник, за пълен неудачник. Бе почти невъзможно да те уволнят от държавна работа, но ето че той бе намерил начин да си го причини.

Късно една вечер, когато автомобилите бяха паркирани пред „Севън Илевън“ и Морис влезе за „Дабъл Гълп“ и хотдог, Джеймс се изправи пред Томи Бенсън, съвършен изрод. Томи бе събрал кураж да каже:

— Чух, че са те изхвърлили от пожарната в Лин. Какво не ти е наред, Макийн? Да не би да си наркоманче? Може би обичаш да си пийваш. Или пък си крадец. Да не се окаже, че трите вървят в пакет?

На Джеймс му се прииска да го удари, но си помисли за Шийла и момчетата и се качи обратно в линейката.

Морис беше единственият от фирмата, който знаеше истината. Джеймс много се страхуваше какво ще стане, ако шефът му разбере. Щеше да го уволни на секундата. Лицензът на парамедик може и да му осигуряваше известна защита, но това съвсем не беше достатъчно.

Новият, Андрюс, с когото се налагаше да работи по един ден в седмицата, беше бивш военен, пристигнал в Бостън преди пет месеца от запад. През юли, когато Андрюс започна, в линейката беше отвратително горещо. Обикаляха цяло лято с отворени задни врати и се редуваха кой да стои на задното стъпало, където можеше да се диша и да наблюдават момичетата в миниполички. През първата сутрин заедно Джеймс откри Андрюс да го чака на стъпалото, готов за тръгване.

— Здрасти, момче — поздрави Джеймс и посочи с палец седалката зад волана. — Давай.

Тази работа не продължи дълго, защото всеки път, когато Андрюс шофираше, Джеймс се изнервяше. Малкият не познаваше пътя, а това беше опасно. Вечно завиваше в неправилната посока, оказваха се в обратното движение на еднопосочни улици. Веднъж, докато отиваха към болница „Бет Израел“, той се опита да го насочи:

— Давай направо към неоновия триъгълник.

Той дори не разпозна знака на „Ситго“. Джеймс го перна по тила.

— Ти малоумен ли си, бе? Никога ли не си гледал мач на „Ред Сокс“ по телевизията?

Опитът му подсказа, че Андрюс няма да издържи дълго, може би още месец, максимум два. Всеки ден се молеше малкият да не дойде на работа.

Някои момчета не издържаха на най-лошото. Дори онези, които бяха кърпили войници на бойното поле, откриваха, че е различно, когато влизаш в домовете на хората. През октомври откриха тийнейджърка, пънкарка, удушена и вероятно изнасилена. Тялото й беше натъпкано в килера на запуснат апартамент. Джеймс я беше виждал да се мотае в „Пит“ в седмиците преди смъртта й. Не приличаше на бездомните хлапета, по-скоро бе от децата, които живееха в предградията и експериментираха, преди да отидат в колеж и да продължат живота си облечени с кашмирени пуловери. Едва ли беше на повече от седемнайсет. Имаше малка сребърна халка на носа, а синята й коса стигаше до раменете. Андрюс се разплака, когато си тръгнаха. За миг краката му се подкосиха.

Малко по-късно някаква жена с болки в гърба позвъни на 911. Когато Джеймс и Морис пристигнаха в апартамента й, тя им се стори добре, може би малко объркана — обикаляше и излъчваше странна енергия. Джеймс пръв разбра, че сигурно е пристрастена към болкоуспокояващи и търси начин да си осигури поредната доза.

— Наистина ли имахте нужда от линейка, госпожо? — попита Морис.

— Да. Децата ще излязат да се повозят с мен. Къде са им якетата?

— Извинете, госпожо, но не можем да вземем децата ви — отвърна Морис. — Няма ли начин да ги оставите при някоя съседка?

— В никакъв случай — отсече тя.

Джеймс стана подозрителен. В апартамента цареше тишина.

— Къде са децата ви, госпожо?

— В банята — отвърна ведро тя и посочи напукана дървена врата. Той тръгна натам и се стегна, когато натисна бравата. Във ваната се носеха две малки телца. Наоколо беше плиснала вода и кръв. Очевидно се бяха борили. Тя бе прерязала гърлата им. Когато се наведе да ги докосне, кожата им беше студена.