Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Сигурно много се гордеете с него — отвърна тя.

Той преглътна с усилие и кимна.

— Имаш ли деца? — попита, сякаш не беше невъзможно, и въпросът й се стори странен.

— Не.

— Иска ти се децата ти да се справят по-добре от теб — призна той. — Нали това е смисълът на американската мечта. Само че ти е много трудно, когато те задминат със скоростта на светлината. Адски много боли.

Делфин не знаеше какво да каже.

— Пи Джей много ви обича.

— Разбира се, че ни обича — отвърна Джеймс. — Никой не говори за обич. Обичта е лесната част. Той просто не може да търпи да се мотае около нас.

— А, не! — опита се да протестира тя.

— Не сме го виждали цяла година.

— Но той е толкова зает — отвърна тя. — Живея с него, а почти не се виждаме.

Джеймс кимна, но й се стори, че не вярва.

— Когато по-големите момчета бяха малки, ги водех да връщат кутийки от напитки в един гараж. По онова време живеехме в Масачузетс. Много им беше приятно. Двамата си разделяха мизерната сума, която получавахме. Паркър започна да ходи в Бостън на цигулка, когато беше на осем, и два месеца по-късно вече не искаше и да чуе за кутийките. Имаше се за по-добър. Криеше се на задната седалка и влизахме само ние с Дани.

— Деца — рече тя и се намръщи.

— Това не беше нищо. Знаеш ли, че го поканиха в шоуто на Джони Карсън, когато беше на дванайсет? След това всичко започна да се случва невероятно бързо. Изобщо не искаше да е около нас. Срамуваше се от нас.

— Сигурна съм, че не е така — отвърна тя.

— Най-лошото беше, че макар да се срамуваше от произхода си, започна да ни използва, за да разкаже онова, което му беше изгодно. Бедно дете от кофти семейство, което е успяло да дръпне напред.

— Сигурна съм, че не мисли така — отвърна тя. — Марси, мениджърът му, ги забърква такива.

— Да, мениджър. Тези големи, важни хора нахлуха в живота му и поеха юздите. А ние им позволихме. Мислехме, че така е най-добре за него. Когато беше съвсем малък, мечтаех един ден да стане нещо. Сега, след като е вече известен, мечтая за онези години, когато беше сладко момченце, което обожаваше баща си.

— Всички растат — вметна тя.

— Разбира се. Чакай да те питам нещо. Какво да кажеш на детето си, след като е изнесло концерт пред императора на Япония, а ти дори не си ходил в Калифорния? — Той изпи остатъка от бутилката и се изправи. — Извинявай. Не исках да ти наговоря всичко това. Не трябваше.

— Всичко е наред.

— Не, не е — настоя той. — Затова мразя рождените дни. Карат те да се замислиш за живота. Знам, че е трябвало да се откаже от много, за да постигне мечтите си, но какво остава за нас? Със съпругата ми израснахме в градче до Бостън, всичките ни приятели са там, също и семейството на Шийла. Разбихме целия си живот, за да дойдем тук и той да може да учи на престижно място с добър преподавател. Аз в Кливланд? Все едно… ти да се озовеш в Кливланд.

Тя се усмихна.

— Защо не се върнахте в Масачузетс, след като той напусна школата?

— Животът ти поема по определени релси. Свикваш, дори да не си планирал. По-малките момчета познаваха единствено това място. Тук имаме сигурна работа. — Той замълча. — Ще изпия още една бира, преди да си легна. Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна тя. — Ще си лягам.

— Добре. До утре. Слушай, не се притеснявай от Шийла. Тя просто се опитва да го защитава, нищо повече. Сигурен съм, че двамата сте страхотна двойка.

Делфин заспа едва към четири. Събуди се след няколко часа, когато чу суматоха отвън.

Пи Джей отвори бавно очи и попита:

— Какво става?

Надникнаха през прозореца. Вън на алеята Джеймс беше гушнал Шийла и я завъртя във въздуха, въпреки че тя беше поне с двайсет килограма по-тежка от него. Бяха застанали пред огромен червен автомобил, който изглеждаше като изваден от американски филм от петдесетте.

Пи Джей й беше разказвал за грозни скандали между родителите си, но те изглеждаха щастливи заедно, все още влюбени след толкова много години. Може би тъкмо затова той й говореше така грубо понякога — в неговия свят думите нямаха тежест.

— Господи! — рече Пи Джей, докато ги гледаше. — Прилича на колата, която е продал навремето.

Скоро щяха да научат, че колата е същата. Шийла я беше открила незнайно как и я беше купила на съпруга си като подарък за рождения му ден. Пи Джей беше споменал, че родителите му са затънали в дългове. Делфин се запита дали изобщо могат да си позволят кола, но реши, че не е нейна работа.

— Невероятно романтично — беше единственото, което каза, докато обсъждаха подаръка на закуска.