Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Джеймс целуна съпругата си по бузата. Изглеждаше подмладен и щастлив.

— Това е най-прекрасният подарък, който съм получавал през живота си.

На връщане към Ню Йорк Делфин допусна грешката да разкаже на Пи Джей какво е казал баща му през нощта.

— Трябва да се постараем да ги виждаме по-често — предложи тя. — Струва ми се, че им липсваш безкрайно много.

Пи Джей се нацупи.

— Това ли каза, а? Странно, но това не беше проблем, когато им купих къщата.

— Успокой се — отвърна тя.

Мислеше много за собствения си баща, както и за Джеймс. Между него и Пи Джей имаше огромно разстояние, което и двамата, изглежда, приемаха за даденост. Докато бяха живи, все още имаха шанс. Защо да го пропиляват?

— Най-ранните ми спомени са как татко ми пее — заразказва той. — Опитваше се да ме накара да свиря на китара. След това гледа някакво телевизионно предаване за деца, които се научили да свирят на цигулка по метода Сузуки, и реши, че и аз трябва да се науча. Оказа се добро решение. Веднага се научих да чета ноти. В Щатите всички започват с метода Сузуки, научаваш всичко наизуст, слушаш записи и се опитваш да ги повториш. Добрият учител те кара да четеш ноти и да разбираш музиката. На първия курс, на който отидох, ни караха да се вглеждаме в музиката. На следващия, седмица по-късно, вече я помнех наизуст. Преподавателката забеляза, че у мен има нещо. Прехвърли ме на курс в Бостън, който родителите ми не можеха да си позволят. Въпреки това ме изпратиха.

— Искали са най-доброто за теб — отвърна тя.

— Упражнявах се по пет часа на ден — натякна той. — Нямах нормален живот, откакто навърших осем. Не разбираш ли? Вече нямах нищо общо с децата от квартала, а моята музика беше коренно различна от музиката, която другите хлапета познаваха. Повечето бяха синове и дъщери на азиатски преподаватели от Масачузетския технически университет или на известни музиканти. Татко караше линейка. Изпрати ме да уча, когато бях на дванайсет. Преместих се, за да уча с Джордж Сенет, и за мен той беше повече баща от моя собствен. Когато те най-сетне решиха да дойдат тук, две години след мен, вече нямах нужда от тях.

Делфин изчака до последната възможна минута, за да се нареди отново на опашката за проверка, сякаш пръстенът щеше да се появи. Щом се качеше на самолета, всяка надежда щеше да изчезне.

Дойде време за отвеждане към самолета и тя тръгна.

В самолета започна да обмисля възможности, които не й бяха минавали през ум — да се премести на запад и да отвори парижки спа център, да замине за Африка и да преподава в някое затънтено селце. Не обмисляше сериозно тези дръзки начинания. Единственото, което й идваше на ум, беше да се върне при Анри и да заключи в сърцето си изминалата година, сякаш никога не я е имало. От една страна, й се искаше да се върне в магазина, към семплата рутина, в града, който обичаше, и при мъжа, който я обичаше.

Златната халка, която й беше дал в деня на сватбата, бе още в портфейла й. Делфин я извади, докато летяха над Атлантическия океан, и я сложи на пръста си.

Така и не беше поискала развод. Отначало мислеше, че трябва да го направи незабавно. Пи Джей настояваше да се оженят. Само че скоро той спря да споменава за брак и Делфин, колкото и да беше странно, изпита облекчение. Бяха сгодени и това беше достатъчно. Сега, като се връщаше назад, се запита кога ли беше разбрал, че връзката им няма да издържи дълго.

Ако беше направила постъпки за развод, ако беше ангажирала адвокат, ако имуществото им беше разделено, нямаше представа как щеше да реагира Анри, когато му позвъни от хотелската стая, за да му съобщи, че се връща.

Той й се стори облекчен и, изглежда, не се изненада, че я чува. Обеща да я чака на летището.

Пред „Шарл дьо Гол“ мерцедесът на Анри беше спрял до тротоара. Тя веднага забеляза, че той не влезе в сградата на летището, за да й помогне с багажа, нито слезе от автомобила, когато я видя. Отвори капака на багажника автоматично и тя сложи куфара вътре. Настани се до него и протегна ръка. Той прие докосването, без да я погледне, дори стисна пръстите й. Потегли.

— Струваш ми се отслабнал — отбеляза тя.

Той не отговори.

— Как е магазинът?

— Зле, както преди. Американците не пътуват. Доларът пада, тях ги е страх да пътуват и са си въобразили, че французите са партия със Саддам Хюсеин. Сигурен съм, че щях да изгубя магазина, ако не бяха спестяванията ми.

Замълчаха. Тя предположи, че и двамата мислят откъде са спестяванията. Когато се прибраха, той си легна в стаята за гости, без да каже и дума. На следващата сутрин Делфин се събуди, когато чу звука на будилника му през стената.