Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Въпреки че е басет — разсмя се той, — май ще се наложи утре да го заведа на ветеринар.

Делфин кимна, но надаваше ухо какво се говори в съседната стая. Долови колко са разгорещени гласовете им, но не чу думите. Неочаквано те заговориха по-високо, достатъчно, че да чуе думите на Шийла.

— Дадох ти пръстена за Шанън. Не за чужденка, която познаваш от нищо и никакви си пет минути. Ами ако се върне при съпруга си и го изнесе от страната?

— Даде ми го за жената, за която искам да се оженя, и това е Делфин — отвърна той. — Защо си толкова разстроена? И без това не го харесваш?

— Не става въпрос за пръстена.

— За какво тогава?

— Тя има съпруг — отвърна майка му. — Не искам цял живот да те измъчва мисълта, че си разбил нечий брак. Ти си още дете. Не разбираш какво означава това.

След малко тя се върна широко ухилена и предложи на Делфин сладоледена торта.

Същата вечер, когато си легнаха, Делфин попита:

— Защо си казал на майка си, че съм омъжена?

— Не знам. Защото беше така. Все още е така. Беше тъпо от моя страна, като реших, че ще го приеме.

— Не си ми казал, че тя ти е дала пръстена за друга.

— И какво от това? Нали го дадох на теб?

— А тя защо не го носи? Не разбирам.

— Татко й го е подарил, за да докаже нещо на себе си. Било е глупаво от негова страна да харчи пари, които нямат, мама все това повтаря. Продал един стар автомобил, за да го купи. Тя го носела, защото мислела, че ще му се отрази добре, че ще се почувства повече мъж. Когато били съвсем млади, той й подарил халка, която не струвала нищо, за да може тя да я носи в болницата. Тя си я обича, не и този. Този е за съвсем различен тип жена. За някоя като теб.

Тя разбра, че той с радост й е дал пръстена, предназначен за друга, защото за него бе просто предмет. По същата причина можеше да купи Страдивариус и да не се запита нито за миг дали нацистите са убивали заради цигулката.

Лежаха, без да се докосват. Делфин не можеше да спи. Гледаше снимката на стената, поставена в рамка с думите „Дом, мил дом“. На нея се виждаше малка сива къщурка на ъгъла на натоварена улица. Отстрани, на моравата на съседите, имаше автомобил на трупчета.

По някое време след два тя стана за чаша вода. Джеймс гледаше телевизия в тъмния хол. Когато го видя, понечи да излезе, но той я повика:

— Влез.

До стола му бяха подредени пет празни бирени бутилки.

Пи Джей й беше казал, че откакто се помни, баща му си пийва доста. Не че е пияница, но на границата.

— Седни — покани я Джеймс.

Тя седна на канапето и погледна към телевизора.

— „Фрейзър“ — посочи той. — Така се казва сериалът. Действието се развива в Сиатъл. Ходила ли си там?

— Не — отвърна тя.

— И аз не съм. Казват, че било най-подходящото място на света да получиш инфаркт. Не можеш да завършиш гимназия, ако не минеш специален курс по оказване на първа помощ и изкуствено дишане.

— Така ли?

— В казината пък бъка от камери и някой наблюдава всяка твоя стъпка. Ако паднеш, веднага ще забележат.

— Виж ти.

— Извинявай, това са досадни приказки на парамедик — рече той.

— Не са досадни.

— Аз съм от първото поколение. Оказва се, че много от нещата, които сме правили навремето, са били грешни. Интубирахме пациентите със спряла сърдечна дейност. Сега казват, че това е най-лошото, което може да се направи. Оказването на първа помощ навремето беше различно. Прилагахме много повече обдишване. Имаше случаи, когато прекалявахме. Направо не ми се мисли за тогава. Мислиш си, че си спасявал пациентите, а всъщност не си.

— Сигурно си виждал ужасни неща — рече тя. — Какво ти помагаше да се справиш?

— Днес има терапевти, които разговарят с момчетата. Когато аз карах линейка, се оправяхме като отскочим до бара след смяната и пъхнем глава под студената вода.

Няколко минути поседяха в мълчание, докато не започна рекламата за паста за зъби.

— Да се надяваме, че не е настъпила годината, в която и на мен ще ми дотрябва подобно нещо — продължи той.

— Моля?

— Имам рожден ден.

— А, да, полунощ мина! — досети се тя. — Честит рожден ден.

Той махна с ръка, сякаш не беше повдигнал въпроса.

— Мразя рождените дни — отвърна той. — Петдесет години. Господи!

Делфин остана шокирана, когато научи възрастта му. Беше шест години по-млад от Анри.

На масичката за кафе беше поставен вестник и той го посочи с бутилката бира.

— Запазих го за теб. Има статия за него в страниците за култура. Отпреди няколко месеца е. Позвъниха, за да ни зададат няколко въпроса.