Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Усети отчаяние, огледа пода втори път и се отпусна на колене пред апарата за билети.

Може би пръстенът изобщо не беше на летището. Да не би да го беше изгубила по-рано?

Опита да си припомни кога го е виждала за последно. Оттогава бяха минали часове. Да не би да е паднал в шахтата за боклук? Пръстите й бяха така изтънели, че имаше опасност да е паднал къде ли не. Замисли се над невероятни сценарии, в които всички й се струваха подозрителни. Портиерът се държа прекалено любезно. Да не би бащата от Кънектикът да е бил обирджия и да го е смъкнал от ръката й, докато му подаваше каишката на Чарли?

— Изгубих си пръстена — обърна се към жена, която натискаше копчето на автомата, но тя не реагира.

Във версията на Делфин за справедливост всички невинни щяха да излязат от положението с онова, което имаха в самото начало: евреите щяха да си получат цигулката, неговото семейство щеше да си получи пръстена. А тя го беше изгубила. Стана й мъчно за майката на Пи Джей, но най-много я заболя заради баща му, който беше спестявал, за да го купи преди толкова много години.

Докато беше на гости на родителите на Пи Джей в Охайо преди няколко седмици — пътуването, което се беше превърнало в катализатор на раздялата им — тя научи за него повече, отколкото през изминалата година. Родителите му, Джеймс и Шийла, бяха много мили хора, но Делфин нямаше почти нищо общо с тях. В дома им нямаше книги. Телевизорът гърмеше непрекъснато. Новини и спортни коментари бяха фонът на всеки разговор. Пиеха прекалено много диетични газирани напитки и ядяха чипс направо от пликчето. Бяха гласували за Джордж У. Буш.

Не искаше да се проявява като сноб, но обзавеждането им беше проява на пълна безвкусица: какви ли не дребни и ненужни предмети по всяка повърхност, порцеланови фигурки във формата на жаби, цветя и деца, покрити със сняг, и, разбира се, кучета от породата басет. Стените бяха изпъстрени с цветя и балони.

Шийла се оказа едра жена, която очевидно се беше отказала да се грижи за външния си вид. Кестенявата й коса до раменете беше прошарена. Връзваше я с ластик. За четиринайсет години беше родила пет момчета и всеки път се беше надявала следващото да е момиче. Беше приключила с раждането на деца, но коремът й никога нямаше да стане какъвто е бил навремето. Ръцете й бяха едри, месести. В къщи обличаше широки дънки и суичър на „Ред Сокс“. Личеше, че навремето е била красива. Имаше големи сини очи и топла усмивка. Четирийсет седмици от годината работеше като медицинска сестра, а три от децата все още живееха с тях — на десет, тринайсет и шестнайсет. Момчетата бяха шумни и буйни. Влизаха през отрупаната с хокейни принадлежности веранда, която миришеше на пот и мухъл.

Бащата, Джеймс, беше слаб мъж, малко по-нисък от Пи Джей. Работеше нещо в линейките, май беше диспечер на парамедиците в града. Не беше учил в колеж. Никой от семейството не беше учил, освен Пи Джей и някакъв чичо, когото, изглежда, всички мразеха.

Майката на Джеймс, хърбава жена на осемдесет и няколко, живееше с тях. През повечето уикенди седеше на огряната от слънцето веранда и гледаше религиозни предавания по телевизията.

— Как е бабчето? — прошепна Пи Джей на Шийла и погледна баба си през отворената врата.

Шийла сви рамене.

— Все същата си е. Всяка сутрин, когато се събуди, казва, че й остават шест месеца живот.

Делфин не беше сигурна какво означават тези думи. Стори й се сериозно, но Шийла се изсмя, когато тя повдигна въпроса.

В петък преди вечеря седнаха в официалната трапезария. Шийла постави поднос с малки кренвиршчета, увити в тесто.

— Във фризера има и мини киш, ако искаш — предложи тя. — Ще ми трябват пет минутки да ги затопля.

— Няма нужда — отвърна Пи Джей.

Стаята беше нещо като свято място за тях. Огромната маса беше отрупана с преспапиета, които той им беше изпращал от цял свят. Постери в рамки на най-значителните му постижения бяха закачени по стените: класации от времето, когато албумите му бяха стигнали до първо място; солово изпълнение в Дъблин с думите „Местата ограничени“, а в червено бе надраскано „Няма места“; вестникарски изрезки, в които най-ласкателните отзиви бяха подчертани с жълт маркер. „Макийн извлече от инструмента всичко, което човешко същество може да извлече. Изпълнението му беше великолепно, неповторимо, извънземно.“ — „Ню Йорк Таймс“. „Тази вечер Макийн се представи като цигулар виртуоз. Забележителен талант.“ — „Далас Морнинг Нюс“.