Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

Тримата с Белвил и Род Холт (на когото Джобс поръчва да проектира захранването на Apple II ) отиват в Япония, за да решат какво ще правят. В Токио се качват на влака-стрела и посещават фабриката на „Алпс“. Инженерите там дори нямат работещ прототип, само груб модел. Джоб много го харесва, но Белвил се ужасява, защото не вижда начин японците да произведат достатъчно флопита за „Мак“ в рамките на една година.

Докато обикалят други японски фирми, Джобс се държи отвратително. Ходи по дънки и маратонки на среща с японски бизнесмени, облечени с тъмни костюми. Често оставя дребните подаръци, които му поднасят съгласно японския обичай, и никога не отвръща на жеста. Зъби се на инженерите, които го посрещат строени в редица, покланят се учтиво и му показват произведенията си. Джобс не харесва нито устройствата, нито угодническото държане на създателите им.

— Защо ми показвате това ? — избухва при едно от посещенията. — Това е пълен боклук! Всеки може да сглоби такова флопи.

Въпреки че повечето му домакини са страшно възмутени, някои, изглежда, се забавляват. Те са слушали за оскърбителното му и грубо поведение и сега имат възможност да го наблюдават на живо.

Последната му спирка е във фабриката на „Сони“, разположена в едно мрачно токийско предградие. На Джобс му се струва разхвърляна и грозна. Много дейности се вършат на ръка. В хотела Белвил настоява да използват флопито на „Сони“, което вече е готово, но Джобс не е съгласен. Решава да работят с „Алпс“, за да произвеждат сами устройствата, и заповядва на Белвил да прекрати всякакво сътрудничество със „Сони“.

Белвил решава поне отчасти да пренебрегне нареждането на шефа си и се споразумява с един от ръководителите на „Сони“ да подготвят флопито си за „Макинтош“. Когато стане ясно, че „Алпс“ не може да изпълни поръчката навреме, „Епъл“ ще използва резервния вариант. Затова „Сони“ изпраща инженера, проектирал устройството — Хидетоши Комото, който за щастие приема нелегалната си мисия с чувство за хумор.

Всеки път, когато Джобс отива в офиса, за да инспектира хората си — а това е почти всеки следобед — те бързо скриват Комото. Веднъж Джобс го засича случайно на една будка за вестници в Купертино и си го спомня от срещата в Япония, но не заподозира нищо. Веднъж за малко не го хваща, когато неочаквано нахълтва в офиса на „Мак“. Един от инженерите хваща Комото и му посочва килера на чистачите.

— Скрийте се там. Моля ви! Бързо!

Японецът ги поглежда смутено, но скача и се подчинява. Остава в килера пет минути, докато Джобс излезе. Инженерите от „Мак“ му се извиняват.

— Няма защо — отговаря Комото. — Обаче в Америка имате странен начин да правите бизнес. Много странен.

Предвижданията на Белвил се оказват верни. През 1983 г. хората от „Алпс“ признават, че ще им трябва поне още година и половина, за да започнат масово производство на флопитата по лиценз на „Сони“. На един семинар в Пахаро Дюнз Марккула пита Джобс какво ще прави сега. След няколко минути Белвил се намесва и казва, че скоро ще имат алтернатива за флопитата на „Алпс“. След моментно недоумение Джобс се досеща защо е видял водещия инженер на „Сони“ в Купертино. „Кучи син!“ — възкликва, но не ядосано, и се ухилва до уши. По думите на Херцфелд, когато си дава сметка какво са направили зад гърба му Белвил и другите инженери, „Стив преглътна гордостта си и им благодари, че не са му се подчинили и са действали правилно“. В крайна сметка самият той би направил същото в такава ситуация.

Майк Марккула никога не е искал да бъде президент на „Епъл“. Той обича да проектира нови къщи, да лети с частния си самолет и да живее охолно с парите от дивидентите си; не му харесва да решава спорове или да ласкае нечие болно самолюбие. Той поема тази роля неохотно, след като вижда, че е по-добре да освободи Майк Скот, и обещава на жена си, че заема поста само временно. В края на 1982 г., след близо две години, тя му нарежда веднага да си намери заместник.

Джобс знае, че не е готов да управлява компанията сам, въпреки че отчасти му се иска да опита. Въпреки арогантността си той има трезва преценка за себе си. Марккула също е на това мнение и му казва, че все още е неопитен и незрял, за да бъде президент на „Епъл“. Затова тръгват да търсят външен човек.

Този, когото най-много искат да назначат, е Дон Естридж — изградил от нулата отдела за персонални компютри на IBM и лансирал машина, която въпреки критиките на Джобс и екипа му се продава по-добре от тяхната. Естридж приютява отдела си в Бока Ратон, Флорида, на безопасно разстояние от финансовите акули в Армънк, щата Ню Йорк. Също като Джобс, той е амбициозен и умее да мотивира хората, но за разлика от него не си присвоява сполучливите им идеи. Джобс отива в Бока Ратон с предложение за заплата от 1 милион долара годишно плюс 1 милион предварителен бонус, но Естридж отказва. Той не е от хората, които напускат кораба, за да се присъединят към врага. Освен това на него му харесва да бъде част от конюнктурата, да служи във флота, а не да бъде пират. Той се смущава от хвалбите на Джобс как е крал от телефонната компания. Когато го попитат къде работи, с гордост казва: „В IBM “.