Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

През май 2003 г. Джобс споделя пред Шерил Кроу, че си е свалил няколко песни на Еминем; дори признава, че започва да му харесва. По-късно Джеймс Винсънт даже го води на концерт на рапъра. Въпреки това Еминем не успява да намери място в айпода на Джобс. Както самият Джобс казва на Винсънт след концерта: „Ами не знам…“

На мен по-късно пък ми обясни:

— Уважавам Еминем като изпълнител, но не искам да му слушам музиката. Неговите ценности изобщо не са ми така близки, както тези на Дилън.

Вкусът му не се променя с годините. Когато през март 2011 г. излиза iPad 2, той прехвърля всичките си любими песни на него. В един следобед, когато седяхме във всекидневната му, той пак прегледа песните и с известна носталгия пусна онези, които искаше да чуе в конкретния момент.

Изслушахме обичайните заподозрени — Дилън и „Бийтълс“ — после той като че ли се замисли и пусна един грегориански химн Spiritus Domini в изпълнение на хор от бенедиктински монаси. За около минута сякаш се отнесе нанякъде, почти изпадна в транс. „Толкова е красиво“ — си мърмореше.

Последва Втория бранденбургски концерт на Бах и една фуга от цикъла произведения „Добре темперирано пиано“. Обясни ми, че Бах е любимият му класически композитор. Каза, че особено обича да се вслушва в отликите между двата варианта на „Вариациите Голдберг“, записани от Глен Гулд съответно през 1955 г., когато пианистът е на двайсет и две години и никому неизвестен, и през 1981 г., година преди смъртта му.

— Те са като деня и нощта — каза ми Джобс през онзи следобед, след като бе пуснал двата записа един след друг. — Първият е млад, великолепен, бликащ от енергия; свири го толкова бързо, че е като откровение. Вторият е много по-пестелив, изчистен, силен. Усещаш една страшно дълбока душа, която е преживяла много в живота. По-дълбоко и по-мъдро изпълнение.

Това се случи по време на третия отпуск по болест на Джобс. След като изслушахме и двата записа, го попитах кой от тях му харесва повече.

— Гулд харесвал много повече втория вариант — отвърна ми той. — Преди аз харесвах първия, по-жизнения. Сега обаче разбирам какво е имал предвид.

После се прехвърли към 60-те: Catch the Wind на Донован. Когато видя, че го поглеждам накриво, се заоправдава:

— Донован има някои наистина добри неща, сериозно!

Само че бе улучил Mellow Yellow и се наложи да признае, че това не е най-подходящият пример.

— Звучеше много по-добре, когато бяхме млади — изкоментира.

Запитах го коя музика от детството ни е устояла на времето. Той прегледа плейлистата в айпада си и пусна песента Uncle John’s Band на „Грейтфул Дед“ от 1969 г. Започна да клати глава в ритъм с текста: „Когато животът ти изглежда твърде лесен, / на вратата ти със сигурност дебне опасност“. За миг се върнахме в онова бурно време, когато сладката, зряла мекота на 60-те отминаваше и потъваше в последвалия хаос.

После премина на Джони Мичъл.

— Имала е дете, което дала за осиновяване — каза ми. — Тази песен е за малкото й момиче.

Пусна Little Green и двамата се вслушахме в тъжната мелодия и текста, описващ чувствата на майката, която се разделя с детето си: „Така че подписваш всички документи, / Тъжна си и съжаляваш, но не се срамуваш.“ Запитах го дали все още мисли за собственото си осиновяване.

— Не, не особено — отвърна ми. — Не много често.

Каза, че напоследък повече разсъждава за остаряването, отколкото за раждането си. Това пък го накара да пусне най-добрата песен на Джони Мичъл — Both Sides Now . Думите в нея са много по-мъдри и идват от един много по-зрял човек: „Сега вече съм виждала живота и от двете му страни, / от гледната точка на губещия и на победителя, / и въпреки това все още помня само илюзиите, / явно изобщо не познавам живота.“ Подобно на Глен Гулд, Мичъл записва Both Sides Now с много години разлика между двата варианта: първо през 1969 г., а после един обсебващо бавен аранжимент през 2000 г. Джобс пусна втория.

— Интересно е как остаряват хората — отбеляза.

После добави, че някои не остаряват красиво дори когато още са млади. Попитах го кого има предвид.

— Джон Майер е един от най-добрите китаристи, живели някога. Боя се, че в момента яко се прецаква — отвърна ми той.

Джобс харесва Майер и често го кани на вечеря в Пало Алто. Когато е на двайсет и седем, Майер се появява на „Макуърлд“ през януари 2004 г. После неотменно присъства на събитието в продължение на години.

Онзи следобед Джобс пусна хита на Майър Gravity. В песента се пее за един изпълнен с любов мъж, който по неизвестна причина иска да се отърве от това чувство: „Земното притегляне е срещу мен / и пак то иска да ме провали и към земята прикове“. Джобс поклати глава и каза само: