Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Човек никога не знае — многозначително отвърна Кетрин. — Може пък да срещна друг мъж.

— Но… — обърка се Тара.

— Като този например — усмихна се Кетрин, като сръга Тара и насочи вниманието й към хубавия блондин, облегнат на бара.

Тара прикова очи в него точно когато той се усмихна широко на Кетрин. После се обърна към приятелката си. Вместо да го удостои с поглед първа степен (ледено пренебрежение) или дори втора (ледено пренебрежение, съчетано с враждебност), Кетрин му се усмихваше лъчезарно.

Внезапно Тара осъзна истината и остана зашеметена. Кетрин не отвръщаше на усмивката на хубавеца. Тя се бе усмихнала първа.

Какво ставаше? Тази вечер Кетрин не приличаше на себе си. Напомняше на Тара на някого. На кого ли? Аха! Нещата неочаквано си дойдоха на мястото. Кетрин приличаше на майка си.

В четвъртък Кетрин отиде на работа с лек махмурлук, готова да се наслаждава на живота си, макар и без Джо Рот. Разбира се, беше леко разочарована, но и странно убедена, че всичко ще е наред.

Работата я отвлече от мислите й за доста време, но внезапно се появи неудържимо желание да види Джо. Кетрин прикова очи в монитора си и устоя. Но копнежът я измъчваше и накрая реши, че няма смисъл да се бори с него. Завъртя леко глава и си позволи да погледне Джо с крайчеца на окото.

Бузите й запламтяха, когато забеляза, че и той я гледа. После Джо й се усмихна. Широко, интимно, многозначително.

На какво се хилеше?

Кетрин завъртя глава обратно към монитора. В горното ляво ъгълче мигаше малък бял плик. Имаше поща.

От Джо.

Джо каза на Кетрин, че ще си помисли за поканата й. Той бе човек, който държеше на думата си, и наистина си помисли.

След като Кетрин го отхвърли с намеците си за сексуален тормоз, той потисна чувствата си към нея, тъй като бе реалност. Но не ги заля с киселината на огорчението, за да корозират в нещо грозно и изопачено. Макар и избледнели, чувствата му бяха напълно запазени и готови да се възродят отново.

Не само искаше да излезе с Кетрин, но и да я заведе на много специално място.

Вълшебно място. Незабравимо. За дай покаже колко държи на нея. Но къде? Страхотна вечеря? Полет с балон? Уикенд в романтичен хотел? В Рейкявик? В Барселона?

Нужно му бе най-доброто.

През целия уикенд напрягаше мозъка си, но не измисли нищо. В понеделник и вторник също не му дойде вдъхновение.

Внезапно в сряда се сети. Всичко му се изясни за миг. Вече знаеше как трябва да действа с жена от калибъра на Кетрин.

Но как да го постигне? Щеше ли да успее за следващата събота? Подобно нещо отнемаше месеци, дори членовете чакаха поне осем седмици. Осъзна, че има нужда от помощта на приятеля си Роб. Нямаше да се справи сам. Вечерта се отби в апартамента му, защото подобна важна задача изискваше лично посещение.

— Срещнах едно момиче — започна Джо.

— Знам.

— Не, друго.

— По дяволите!

— Казва се Кетрин и много държа на нея.

— Браво на теб!

— Трябва да направиш върховна саможертва.

Роб го изгледа несигурно.

— Какво имаш предвид?

— Събота…

— Събота!

Невъзможно бе Джо да се надява…

— Събота — повтори Джо решително.

— Не, приятелю — изхленчи Роб. — Няма начин. Не ме моли да го правя. Не искам да те обидя, като ти откажа.

— И аз не искам да ти забия кроше в носа.

— Така значи, а?

— Отчаян съм.

— Приятели сме от доста време. Не вярвах, че можеш да постъпиш така с мен.

— Съжалявам, но нямам избор.

— Коя е тази жена? Памела Андерсън ли?

— По-готина. Е, какво ще кажеш? Да? Или да?

— Не можеш ли да я заведеш някъде другаде?

— Не. Само най-доброто за Кетрин. Хайде, Роб! Ще ти се реванширам. Ще ти платя колкото поискаш.

— Парите не вършат работа. Обиден съм.

— Ще чуя ли „да“?

— Ще си помисля.

— Не! Трябва да знам веднага.

Роб го изгледа изненадано.

— Май много си хлътнал.

— Така е.

— Е, аз също.

— Добре. Моля те, направи го. Двеста лири?

Роб въздъхна. Нямаше начин да излезе на глава с него.

— Е, добре. Двеста и петдесет и въпросът ти се урежда.

В четвъртък следобед служебният телефон на Тара звънна. Обади се Кетрин, звучеше потисната.

— Какво става? — попита Тара, уплашена да не би да има лоши новини за Финтан.

— Получих имейл от Джо.

— И?

— Покани ме да излезем в събота.

Тара едва не получи инфаркт.

— Не мога да повярвам! Нали каза, че уж бил ужасен и те пренебрегвал цяла седмица. А сега ми съобщаваш, че ще излизате в събота вечер! Браво на теб!