Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Сандро изхълца отчаяно и се втурна в кухнята. Тара го последва притеснено и го откри разплакан над мивката.

— Нищо не правя като хората — оплака се той.

— Финтан не е добре. Не му се сърди — утеши го Тара. — Щеше да се ядоса и нищо да не беше приготвил.

— Вече е различен човек — толкова гневен и раздразнителен. Не е моят Финтан.

— Трудно му е.

— И на мен ми е трудно.

— Хайде, ела! — поведе го Тара обратно към стаята, където седнаха мълчаливо и зачакаха Кетрин да се върне от пазар с Джейн Ан и Тимъти.

— Ще си взема душ. Не съм се къпал от седмици — заяви Финтан.

— Но едва стоиш прав.

— Ще се справя.

Сандро и Тара зачакаха със свити сърца, като се чудеха как радостта от завръщането на Финтан у дома се бе изпарила. Внезапно чуха странен пронизителен вик от банята. Спогледаха се объркано, после скочиха и се втурнаха натам.

Финтан клечеше на плочките, а водата обливаше кльощавото му тяло. Плачеше отчаяно, а на лицето му бе изписано отвращение.

Тара си помисли, че нещо у приятеля й бе различно. Не си приличаше.

След миг осъзна какво е.

Беше плешив.

По рамената и гърдите му бяха залепнали кичури коса, но на главата му нямаше почти нищо.

Погледнаха към пода под душа, където сочеше пръста на Финтан. Каналът бе запушен от коса.

Толкова много коса. Черна и лъскава.

— Косата ми! — изхлипа Финтан.

Тара едва се удържа да не заплаче.

— Да, косата ти — потвърди тя.

— Плешив съм.

— Ще порасне отново, когато оздравееш — успокои го Сандро с треперещ глас.

— Предупредиха те, че това ще стане, нали? — нежно попита Тара.

— Да, но не мислех, че може да се случи с мен. Имам предвид… не мислех… не мислех, че ще ми опада цялата коса — заекна Финтан. — Погледнете ме. Приличам на герой от филм на ужасите.

— Хайде, ела — нежно каза Сандро, като извади дебела хавлия от шкафа и започна да подсушава приятеля си.

— Вдигни си крака — нареди му той. — А сега другия.

Със свито сърце Тара събра опадалата коса. Гледката наистина беше ужасна.

Финтан уви кърпа около главата си, после влезе в спалнята, просна се на леглото и заплака неутешимо. В продължение на половин час рида като дете, а Тара и Сандро едва не се пръснаха от безпомощност.

— Изглеждам кошмарно! — хлипаше Финтан. — Зловещ съм! Ужасен!

— Не си. Не си.

— Ужасен съм. Вижте ме на какво приличам.

— Ще порасне отново, когато оздравееш.

— Никога няма да оздравея.

След известно време Финтан се надигна и отиде до огледалото. Бавно свали кърпата и се насили да погледне новия си образ.

— Господи! — намръщи се той. — Вече ще спя сам. — Той прокара ръка по плешивото си теме. — Великолепната ми коса изчезна. Няма я. Приличам на грозно куче.

— Не е вярно!

— Олеле! — изохка Финтан и зарови лице в ръцете си. — Едното ми ухо е по-високо от другото.

— Не е.

— Така е. Погледнете.

Вярно беше.

— Никога не съм знаел, че главата ми е толкова ръбеста. Господи, колко съм отвратителен! А това е само началото. После ще ми окапят веждите и миглите. И знаете къде още.

— Можеш да носиш перука — каза Тара. — Не навсякъде, но поне на главата. Хей — насили се да прозвучи весело тя, — ти си гей! Би трябвало да имаш няколко перуки.

— Всъщност — най-после се усмихна Финтан — имам една като на Памела Андерсън.

— Май не трябваше да се къпеш — промърмори Сандро. — Може би щеше да си запазиш косата.

— Тя едва се държеше на главата ми — призна Финтан. — Приличаше на коса, но се канеше да окапе. Беше въпрос на време. Просто не исках да погледна истината в очите.

Това ми звучи толкова познато, каза си Тара.

И следобедът на Кетрин не бе по-добър от този на приятелите й. Съгласиха се, че не е хубаво да се стоварят накуп върху главата на Финтан, когато се прибере у дома, затова тя бе избрана да поразсее Джейн Ан и Тимъти за известно време. Майло с удоволствие би помогнал, но бе вързан. Буквално. Лив беше ужасна жена.

Джейн Ан и Тимъти щяха да отпътуват на следващия ден и искаха да купят подаръци за Амброуз, Джером и всички съседи, които помагаха във фермата им, докато ги нямаше. Кетрин трябваше да ги заведе на пазар. Избра „Харъдс“, тъй като туристите обикновено се насочваха натам, но идеята й не се оказа добра.

Джейн Ан непрестанно се оплакваше колко е скъпо всичко и колко неморално е да слагаш подобни цени, а Кетрин не можеше да я развеселява, защото се притесняваше как ще се изправи срещу Джо Рот в понеделник. Докато Джейн Ан се чудеше как е възможно да искат двайсет и пет лири за един нож за хляб, който в железарията на Тъли в Нокавой струваше четири и петдесет, Кетрин се питаше какво ли щеше да стане, ако Джо отхвърлеше поканата й да пийнат.