Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

След като записа мерките й, а това отне доста време, Ейдриън се приближи към нея с пластмасова бутилка в ръка и я напръска с вода. Тара подскочи и ахна. Месата й продължиха да се тресат дълго след като бе застанала мирно.

— Нямаме топла вода — обясни злорадо Ейдриън, вторачена в треперещата Тара.

Господи, тази дебелана се тресеше като желе от няколко капки!

— А сега калта.

Във фантазиите си Тара си бе представяла, че я потапят в лъскава ароматна кал и я оставят да се валя в нея като щастлив хипопотам. Истината обаче се оказа друга. Стоеше и трепереше, а Ейдриън се доближи към нея с купа и дървена лъжица.

— Кекс ли ще правиш? — пошегува се Тара.

Ейдриън я изгледа презрително, загреба малко от топлата воняща кал и намаза бедрото й с дървената лъжица. Нанасяйки неравни слоеве тук и там, тя изпразни купата.

— А сега опаковането — заяви Ейдриън.

— Не съм покрита изцяло с кал — извика Тара.

— Няма нужда.

Опаковането се оказаха шест вехти ластични бинта, навити около корема, бедрата и ръцете и закачени с безопасни.

— Сега ще те облечем в специален гумен костюм, който загрява калта и засилва отделянето на токсини.

Тара се усмихна обнадеждено. Думите прозвучаха научно и достоверно. Но за нейно огромно разочарование гуменият костюм се оказа евтин найлонов анцуг, какъвто някое дванайсетгодишно хлапе би облякло, за да краде из магазините. Доплака й се.

Според Ейдриън процесът на топене на тлъстините отнемаше около час. Козметичката излезе от стаята и остави Тара, просната на голата маса да слуша стоновете на жените, дошли в съседното помещение на кола маска. В един момент дори задряма, но се събуди от ужасната воня.

Положението се влоши още повече. След малко бинтовете изстинаха. Ужасното усещане от студени и мокри дрехи й напомни за дните в детската градина. На четири годинки бе намокрила вълнения си чорапогащник, но не посмя да каже на учителката и изкара деня така.

Ейдриън се върна след час, поиска си анцуга, свали бинтовете и отново премери Тара, като този път стягаше силно сантиметъра.

— О, да! — повтаряше тя неспирно. — Много добър резултат. Свалила си двайсет и осем сантиметра.

— Разбира се — прошепна Тара. Можеше и да е дебела, но не бе тъпа. — Къде са душовете?

— Няма душове.

— Но аз съм мръсна!

Вонящата смес бе засъхнала по кожата й и сега се люпеше при всяко движение.

— Калта ще продължи да действа още двайсет и четири часа — настоя Ейдриън.

Да бе! Сигурно това нямаше нищо общо с липсата на топла вода, а?

Но след като бе платила четиридесет лири за противното преживяване, Тара държеше да извлече максимална полза от него, затова калта си остана по нея и тя се облече. Естествено, даде солиден бакшиш, тъй като кльощавата Ейдриън й създаваше комплекс за малоценност. После си тръгна в отвратително настроение.

Веднага щом се върна на работа, хората започнаха да душат разтревожени наоколо.

— Каква е тая ужасна воня? — попита Рави.

Тара седеше мирно зад бюрото си и не смееше да помръдне, защото при всяко движение от нея падаше кал.

— Някой е настъпил кучешко лайно — заяви Вини. — Всички да си огледат обувките.

Всички се отдръпнаха от бюрата и огледаха подметките си.

— И ти, Тара! — намръщи се Рави.

Тара вдигна крака си предпазливо, но явно не достатъчно бавно, тъй като около нея се надигна тъмен облак прах.

— Какво става? — попита Рави. — Да не би току-що да са те ексхумирали?

Той се приближи и застана до нея.

— Пфу! — извика Рави и стисна носа си. — Прекратете търсенето — обърна се той към останалите. — Вонята е от липосукцията на Тара.

— Не беше липосукция — защити се Тара разпалено и изтърси още няколко парчета засъхнала кал на пода. — Опаковаха ме с кал. Това се прави за гладка и хубава кожа.

Господ да й е на помощ, ако колегите й разберяха до какви отчаяни мерки прибягваше, за да свали няколко килограма.

Рави демонстративно премести бюрото си.

— Не съм съгласен да седя тук — заяви той. — Не мога да се концентрирам заради вонята.

Накрая по молба на всичките си колеги Тара си тръгна по-рано от работа, следвана от облак кафява прах.

— Не се връщай, докато не се изстържеш хубаво — нареди й Вини с измъчен глас.

Тара се прибра у дома. Трябваше да отиде до апартамента на Кетрин, да вземе семейство О’Грейди и да ги заведе в болницата. Но беше прекалено потисната, да не споменаваме и миризлива. Седна сама в мрачния апартамент на Томас и зачете „Можеш да излекуваш тялото си“, една от многото книги по алтернативна медицина, които беше купила. Но не успя да се съсредоточи. Вместо да си фантазира как раковите клетки на Финтан се стопяват, откри, че си представя как напуска Томас. Прекалено много хора й бяха говорили по въпроса и вече не можеше да си заравя главата в пясъка.