Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Вини я погледна стреснато.

— Защо не? — прошепна Тара. — Приятелят ми ме заплаши, че ще умре, ако не го направя. Не бих се изненадала, ако ти ме уволниш.

— Съжалявам — извини се Вини, осъзнал колко нелепо се държеше. — Увлякох се. Не трябваше да ви подслушвам. Но проблемът е толкова интересен… истинско предизвикателство. Напоследък не спя достатъчно. Зъбите на малкия излизат и…

— Прав е — тихо каза Рави, когато Вини се върна на бюрото си. — Неприятно ми е да го призная, но е прав. Помоли Томас да се ожени за теб. Знаеш, че има логика.

— Но…

Как можеше да изрази с думи ужасния страх, че ако заговори, къщичката й от карти можеше да рухне?

— Време е да поработим — заяви Рави, като си погледна часовника. — Трябва да си измия ръцете.

Веднага щом Рави излезе от стаята, Тара грабна телефона.

— Добър ден! — каза тя. — Чудя се дали можете да ми помогнете. Страхувам се, че ми откраднаха чантата заедно с кредитните карти. Искам да си поръчам нови.

В коктейла от емоции, залял Катрин, бе и чувството, че няма какво да губи. Ужасните събития от последните седмици бяха преразали въжетата и тя се носеше по течението, а устоите, върху които се беше крепил светът й, оставаха далеч зад гърба й.

Лив, Сандро и семейство О’Грейди бяха разочаровани от нея. Тара не й говореше. Тя пък не говореше с Тара. А и отношенията й с Финтан не бяха идеални. Вече си нямаше никого. Какво толкова щеше да стане, ако се извинеше на Джо Рот? Дори и да се държеше ужасно с нея, какво значение имаше още един?

Обзе я странно неспокойствие. Завладя я приключенският дух, който винаги бе подтискала. Все пак тя беше дъщеря на майка си и бе орисана това да й се случи рано или късно.

Разбира се, тези мисли не й попречиха да трепери от нерви на път за работа в петък сутринта. А вчера бе смятала, че е притеснена! А тогава дори не знаеше какво е страх! С милите си усмивки и няколкото думи бе направила само неубедителна генерална репетиция. Днес обаче щеше да изнесе представлението. Този път патроните щяха да са истински. Някой можеше и да пострада!

Страхът я замая.

Днес Джо носеше елегантен костюм в много тъмно лилаво и ослепително бяла риза. Красотата му направо озаряваше стаята.

Въпреки нервността си Кетрин реши да изпълни задачата колкото се може по-бързо. Чакането беше по-лошо от действието. Затова още щом си съблече палтото, се опита да хване Джо насаме. Не искаше да доставя удоволствие на мъжкия персонал на „Брийн Хелмсфорд“ с извинението си. Джо обаче беше зает човек. Непрестанно ходеше по събрания, говореше по телефона или разни хора се отбиваха при него. Всеки път, когато поредният досадник най-после се отдалечеше от него, Кетрин се надигаше от стола си, но още преди да заобиколи бюрото, телефонът на Джо звънваше или някой друг отиваше при него. Не й оставаше нищо друго, освен да се отпусне отново на стола си със стиснати зъби. Не свърши никаква работа цяла сутрин.

На обяд той отиде на среща с клиенти и Кетрин изтърпя няколко часа в нетърпеливо очакване, като не спираше да се убеждава, че трябва да изпълни плана си. В три часа, когато Джо се върна, потокът от посетители и обаждания започна отново.

Стори й се, че ще се разплаче. Решителността й се изпаряваше бързо. Неизразходваният адреналин се обръщаше срещу нея и я караше да се чувства обезнадеждена и отчаяна.

Но в четири без двайсет на връщане от тоалетната забеляза, че Джо стои в малката стъклена стаичка, където бе ксероксът. И то съвсем сам. Сега! Веднага! Останала без дъх, тя забърза по коридора, който й се видя обширен като равнината на Серенгети. Молеше се някой да не я изпревари. Е, дотук добре. Джо беше сам. Не! Чу стъпки зад себе си. Жена, ако се съдеше по тракането на токчетата. И също бързаше. Когато стигна до вратата на стаичката, Кетрин се завъртя да види коя е. Проклетата Анджи, стиснала няколко документа в ръка.

Джо вдигна равнодушно очи към Кетрин.

— Свърших — каза той и посочи машината. — На твое разположение е.

Кетрин осъзна, че няма листа, с които да оправдае идването си при ксерокса, Джо и Анджи също го видяха. А в малката стаичка нямаше какво друго да правиш, освен да снимаш.

И двамата се вторачиха в празните й ръце.

— Забравих… — едва промълви Кетрин. — Забравих си доклада.

Анджи кимна и я изгледа подозрително.

— Разбира се.

— Отстъпвам ти реда си — каза й Кетрин и се отправи към вратата.

— Благодаря — отвърна й тя многозначително. — Ще се възползвам. Джо, би ли ми показал как се снима?