Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Добре, Тара. Финтан е луд. Не му обръщай внимание.

— Прекалено късно е.

— Знам — потвърди Рави, после внезапно се вдъхнови. — Можеш да го излъжеш. Кажи му, че си оставила Томас.

— Мислих по въпроса. Но и Финтан го направи. Каза, че ще разбере, ако го излъжа. Обеща да ме проверява неочаквано и да звъни в апартамента на Томас от време на време. Дори щял да наеме микробус с оборудване за подслушване и наблюдение.

— Мамка му! — изсумтя замислено Рави. — Сетих се! Зарежи Томас и кажи на Финтан. Изчакай Финтан да оздравее и се върни при Томас.

— Ами ако Томас не ме изчака?

— Значи не те е обичал истински — спокойно отвърна Рави.

Господи, дори той виждаше истината!

Стомахът й се разбунтува. Рави й даваше лоши съвети. Нямаше ли кой да я подкрепи?

— Ако това беше филм, щях да зарежа Томас — каза изморено тя. — Всичко щеше да е съвсем ясно. Само че не е. Обичам Финтан и адски ми се иска да оздравее. А ако не се оправи… Но, нали разбираш… обичам и Томас.

— Може пък да не се наложи да оставиш Томас — започна Рави, който очевидно се бе сетил още нещо.

— Прав си — бързо се съгласи Тара. — Не трябва да го оставям.

— Имах предвид, че има и друг начин. Защо не го помолиш да се ожени за теб, както ти е предложил Финтан? Ако се съгласи, нямаш никакви проблеми.

Тара сви рамене.

— Просто попитай Томас какви са намеренията му.

Не искаше да го прави. Подозираше какви са намеренията му. Знаеше, че всъщност няма такива. От нощта след рождения й ден това бе повече от ясно. Но докато не го чуеше от неговата уста, можеше да се самозалъгва. Не можеше обаче да се отърве от мрачното предчувствие, че над главата й е надвиснала катастрофа. Държеше се здраво за връзката с Томас като човек, впил пръсти в ръба на скала. Щеше да е лесно да отпусне хватката си и да падне. А после? Тара отчаяно зарови лице в ръцете си.

— Не мога да го оставя, Рави — прошепна тя. — Няма начин.

— Защо? — паникьоса се Рави. Женският плач го подлудяваше. Ужасно му се искаше да поразвесели Тара. — И какво като го оставиш? — утеши я той. — Томас бездруго те кара да се чувстваш нещастна.

Тара го погледна възмутено, но той бързо се сети какво да каже:

— Спомни си колко щастлива беше с Аласдър.

Аласдър! Аласдър! Докато Рави се усмихваше, горд от бързата си реакция, неочаквано мили спомени заляха Тара. Аласдър! Господи!

— Аласдър беше адски готин тип — мило каза Рави.

— Да, но ме заряза и се ожени за някаква идиотка.

— Винаги твърдеше, че си страхотна. Дори и на мен го е казвал. Накрая дори започнах да го избягвам, когато идваше тук.

— А после ме заряза и се ожени за някаква идиотка — повтори тъжно Тара.

— Поне идваше тук понякога. За разлика от някои други хора.

— А после ме заряза и се ожени за някаква идиотка.

— Докато беше с Аласдър, никога не се тормозеше с тъпи диети.

— Не е вярно.

— Вярно е. Непрекъснато вечеряхте навън. Не помниш ли? Всеки понеделник ми вгорчаваше живота с разказите си къде сте се забавлявали през уикенда.

— А после ме заряза и се ожени за някаква идиотка — настоя Тара.

Но спомените я върнаха в миналото. Блестящо, прекрасно минало. Връзката й с Аласдър изглеждаше обляна в слънце, а сегашната й — мрачна и потискаща. Добре де, той я беше зарязал и се бе оженил за някаква идиотка, но преди това всичко бе чудесно. Можеше ли да го сравни с вечните скандали с Томас? Аласдър й даваше всичко, което поискаше. Преди да я зареже и да се ожени за някаква идиотка. Но това беше минало. Аласдър го нямаше, а тя живееше с Томас.

— Рави, определено не ми помогна.

— Аз съм малък, по дяволите — нещастно отвърна той. — Знаех си, че ще оплескам нещата.

— Слушай, повече от ясно е какво трябва да направиш — прекъсна ги раздразнен глас.

Тара и Рави вдигнаха изненадано глави. Вини бе скочил на крака и сега обикаляше нервно около тях.

— Според мен — започна Вини делово — първо трябва да попиташ Томас дали ще се ожени за теб.

— Нищо свято ли няма за теб? Това е поверителен разговор.

— Клиентите плащат по сто лири на час за експертното ми мнение — отговори Вини. — А ти го получаваш безплатно. Докъде бях стигнал? Хайде да обмислим този проект — втурна се той към дъската и започна да рисува диаграма. — Началната точка е тук — посочи червен правоъгълник, после нарисува стрела, която излизаше от него. — Докато Томас не те отхвърли, а той може въобще да не го направи, нямаш проблем. Значи трябва да му предложиш.

— Защо? Ще ме уволниш ли, ако не го направя?