Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

— Слушай, Гърбатко! Я не ми разваляй момчето! Той има нужда от тренировки и пак тренировки, а не да ми седи с часове на едно място и да чопли фигурките върху таблото! Това е гибелно за него. Пепи има всички изгледи да стане първокласен борец. Още две-три години, и той ще шествува по международните зали.

— Да, и ще се разхожда с ролс-ройс до Молдавия!

— Шегите настрана! Наш дълг е да поощряваме спортните таланти. Постановлението на ЦК…

— Моля, моля! — почука Старика по масата. — Не намесвайте в дискусията ЦК. Кой още иска думата?

— Може ли? — проплака Многострадалната Геновева. — Аз другари, предлагам да пратим Валери в санаториалния техникум в село Баня. Ох, вярвайте ми, Валери не е добре! Слаб е, страда от синузит, фаринголарингит, ревматизъм и други болести и цяло престъпление е, че го държим тук да се измъчва в този суров планински климат. Аз лично видях вчера, как Осоговския тигър едва не го уби с юмрука си…

— Знаете ли, другарко Геновева — прекъсна я Старика, — ние в отряда имахме едно партизанче, казваше се Захари…

Учителите наостриха уши: директорът бе бръкнал в торбата си за спомени и всички с любопитство очакваха поредната интересна история.

— … Когато дойде при нас, това момче тежеше четирийсетина кила, не повече, досущ като Валери, да го пипнеш, ще се счупи. И страдаше от язва, жлъчка, ревматизъм, циреи и не знам от какво още! Командирът искаше да го върне. Но Захари беше страшен инат, не искаше и да чуе за връщане. Пъплеше с нас из заснежените баири, газеше замръзналите реки, носеше тежки товари, припадаше от умора, но не се предаваше. Стискаше зъби, плачеше, виеше, но вървеше, вървеше… И участвуваше в сражения като всички… Към края на третия месец не само че не остана следа от неговите язви и жлъчки, но даже напълня — въпреки глада, въпреки желъдите, които дъвчехме при блокади… И се превърна в един от най-твърдите ни бойци.

— И какво стана с него? — попита доктор Майспо.

— Борец не стана, не, но командир на чета — да. И загина през четирийсет и пета на фронта при Драва след разузнаване в тила на хитлеристите. Получи 25 автоматни куршума в тялото си, но намери сили да допълзи до нашите линии…

Тишина. Всички виждаха кървящия Захари да пълзи под трясъка на снарядите, оставяйки пурпурни следи в снега.

Мълчанието наруши Многострадалната Геновева:

— Но, боже мой, другарю директор, нали сега не сме в партизански отряд! Живеем в мир, учим в първокласен интернат.

— Битката си е битка! — рече Старика усмихнат и сгъна нова лодка. — Други изказвания?

На вратата се почука. Влезе байчото.

— Другарю директор — съобщи той, — дошла е делегация от Комсомола. С нея е и един руснак, Качулски ли, Качалски ли… Искат да говорят с вас. Било много важно.

Старика живо се изправи:

— Да заповядат, да заповядат! — И изтича към вратата.

Делегацията влезе. Бяха трима — младият секретар на градския комитет на Комсомола, една жена и Качалски, който изпъкваше с буйната си коса и изпъкналите кукумявчени очи.

Гостите седнаха около масата, байчото донесе оранжади, някой отвори прозорците.

И термалийци долу отново можаха да чуят почти всяка дума.

— Другари — каза комсомолският секретар, — преди всичко моля да ни извините за нахалното нашествие, но гросмайстор Качалски заминава след един час за София, а той държеше непременно да поприказва с вас…

— Страхувам се само — отвърна директорът, — това посещение да не е свързано с някаква пакост на наши ученици, защото виждам сред вас и другарката Комитова от Педагогическата стая.

— Не, бъдете спокоен! — засмя се секретарят. — Обратно! Но нека най-напред ви представя нашия скъп гост: гросмайстор Качалски, един от най-видните съветски шахматисти, подпредседател на Международната шахматна федерация ФИДЕ. Той пребивава в нашата страна за уреждане на организационни въпроси, но намери време да участвува в срещи с наши шахматисти. Както ви е известно, той игра и в града ни и постигна блестящ резултат: 29 победи срещу едно поражение. Единствената точка загуби от един ваш ученик.

Долу членовете на шахклуба „Абдул-Аба“ изтичаха напред и се настанаха под самия прозорец. Останалите термалийци пазеха резервирано мълчание. Тото си гризеше ноктите от нетърпение, Пепи си гризкаше бисквитче.

Горе продължаваха:

— Надявам се, не за да ни упрекнете за отнетата точка, сте дошли! — рече Старика.