Джак Дан - Армагедони (Антология)

— Обикалям колкото се може повече. Не е лесно в онези затънтени местности.

— Минавате и през много градчета.

— Трябва да почерпя с по някоя бира и местните величия.

— Имате ли проблеми със свръхгрипа?

— Някои от екипа се тръшнаха на легло. Наехме други.

— А вие как сте?

— Не доближавам нито един човек, който кашля или киха.

— Но някои твърдят, че се разпространявал и при нормално дишане.

Тод сви вежди.

— Не бях чул досега.

— Съобщение на изследователи към ООН.

— Може би това обяснява бързото разпространение.

— Си, си. Както научих, съпругата ви също работи за ООН?

— Да, по същия проблем. Но не е споделяла тази новина.

— Сигурно много се гордеете с нея.

— Ъ-ъ… да.

„Накъде бие този?“

— Раздялата не е хубаво нещо. Скоро ли ще се видите?

Нямаше причина да крие каквото и да било дори от този надут бюрократ.

— Тази седмица. Тя ще дойде при мен в района, където ще работим.

Сегуено се засмя.

— Не бих си избрал такова място за романтична среща. Е, желая ви късмет.

Тод се опита да разгадае изражението на мъжа отсреща, но не откри нищо зад маската на безлична любезност. Дали пък този тип не се натискаше за някакъв подкуп? Вече нищо не би могло да го учуди, ако ще и да се случи в Хранилището.

На излизане спря в главната сграда. Висок таван от метални листове, кранове, стоманени рампи. Подредени контейнери от синя пластмаса, пълни с надписани торби, каквито изпращаше и неговият екип. Сортировъчни линии за последваща обработка. Регистрираха и включваха всеки хладилен контейнер в географски индекс, за да имат на разположение бъдещите изследователи основа за сравнение с други региони. После контейнерите попадаха в големи алуминиеви сандъци. И крановете ги отнасяха на постоянното определено им място. Свързваха тръби, включваха датчици и течният азот се напомпваше със съскане. Лека мъглица и още една порция изчезващ живот поемаше по пътя си към следващите епохи.

Питаше се кога ли биологията ще стигне в напредъка си до момента, когато ще бъде възможно тези образци да бъдат извадени и гените им — разчетени. А после? Никой не може да заповядва на бъдещето. Току-виж възродят изчезналите видове и отново пуснат леопарди да дебнат по пътеките в джунглата. Или пък ще съживят буболечките — Бог сигурно ги е обичал, щом е сътворил такова множество, както бе подметнал самият Холдейн. Може би има някакво чудо в тези лъскави телца и бъдещето ще се нуждае от него.

Вдигна рамене. Ободряваше се, когато дойдеше тук и се почувстваше част от цялото начинание.

Като минаваше през фоайето, дочете златистите букви на полирания черен мрамор.

„Длъжни сме да бъдем благоразумни. Водещите личности в опазването на биоразнообразието твърдят, че мащабното измиране на много видове изглежда неизбежно и ни тласка към опустошен свят, който чак след време ще осъзнае цената на глупостта си. Политическите сътресения от такова бедствие ще бъдат огромни. Политиците идват и си отиват, но унищожението е безвъзвратно. Може би ще бъдем осъдени сурово от внуците си, а нашето време ще бъде наречено Голямото изтребление или Епохата на плюскането. Някое от бъдещите поколения вероятно ще се стреми да създаде средства за възстановяване на изгубеното биологично наследство. Ако научният прогрес продължи по пътищата, които мнозина предвиждат днес, ще знаят как да извършват непосилни за нас чудеса. Те ще са създали морални и обществени механизми, за които дори не се досещаме, но поне можем да подготвим отсега общата основа за стратегия на възстановяването, като просто съхраним биологичната информация. Тези години са критичният момент, в който да действаме, защото Библиотеката на живота гори необуздано около нас, навсякъде по света.“

Тръгна си. Когато се качваше във взетия под наем „Форд“ на паркинга, зърна Сегуено да го наблюдава от прозореца на високия си етаж.

Не очакваше телефонно обаждане. Спря за един ден в Гояс, Бразилия, за да вземе още контейнери и хора за екипа, като почти нямаше време да се заседява в хотела. Но тя някак го откри и успя да се свърже с единствения телефон в кабинета на управителя. Разпозна гласа на Ейми мигновено въпреки лошата връзка.

— Тод? Тревожех се за теб.

— Нищо не се е объркало в плановете ти, нали?

— Не, не, ще пристигна след два дни. Но току-що чух от Фреди, че много от делегатите в Срещата на върха са се разболели от свръхгрип. Ти добре ли си?

— Ами да, нищо ми няма. Как е при теб?