Джак Дан - Армагедони (Антология)

Слабата чернокожа жена на масата беше с майсторски „смъкнат цип“ — разрязана от шията до таза, вътрешностите прилежно извадени и разположени на гърдите и бедрата й. Лъскави тръбички и буцести вътрешни органи, толкова чисти и гладки, че приличаха на изкуствени.

— Има едно особено интересно явление при тези случаи — мълвеше патологът с благ глас, който изпълваше твърде студената зала. Той взе продълговат сив мях. — Фалопиевите тръби. Подути, с променен цвят. Овариумът е разширен, както виждате. И зачервен.

— В историята на болестта й е отбелязана много висока температура — обади се Ейми. — Дали това не е…

— Да, тази температура е причинила смъртта. Заразата обаче е проникнала и в коремната област, предизвикала е допълнителни усложнения.

— Значи е разновидност на този… ъ-ъ, свръхгрип?

— Според мен е така. — Патологът елегантно доразряза корема и показа бъбреците и черния дроб. — Тук също има подуване, но не колкото в половите органи.

Ейми копнееше да се махне оттук. Пренаситеният с миризми въздух сякаш се стелеше на пластове. Двама местни лекари стояха до нея и повече се взираха в лицето й, а не в трупа. Бяха добре облечени мъже, прехвърлили петдесетте, и явно за пръв път виждаха жена с видно положение в своята професия.

— В каква част от смъртните случаи откривате тези признаци?

— Около три четвърти — отвърна патологът.

— И при жените, и при мъжете ли?

— Да, но при жените са по-изявени.

— Благодаря ви за съдействието.

Ейми им кимна и излезе. Двамата лекари я последваха. На улицата шофьорът й стоеше до колата, имаше и двама войници. Още трима излязоха от голям джип и единият лекар й каза:

— Вие идвате, моля.

Нямаше какво да стори. Никой не гореше от желание да слуша твърденията й, че е под закрилата на споразумението между Замбия и ООН. Придружиха я до ниско широко здание в покрайнините на града. Когато влязоха, тя отбеляза, че прилича на бункер. Вървящият до нея офицер потвърди благо, че е права.

Генерал Мовотубо носеше старателно изгладена полева униформа. Представи й се официално. Покани я да седне в добре обзаведен кабинет без прозорци. Кафе? Много добре. Бисквити? Чудесно.

— И сега какво ще кажете? Че тази болест е създадена от моите врагове.

— Тук съм като представител на ООН…

— Да, да, но истината трябва да види бял свят. Онези от „Ландуокома“ са донесли тук болестта, не е ли така?

— Не знаем как е пренесена тук.

Тя се мъчеше да разгадае променливото изражение по суровото му лице, блеснало от потта на безпокойството.

— Значи не можете да кажете, че не са я пренесли от „Ландуокома“, нали?

Ейми се изправи. Генерал Мовотубо беше по-нисък от нея и тя най-сетне разпозна изражението му — потиснат страх.

— Вижте, ако се свирате тук, няма да се опазите от свръхгрипа. Не и ако подчинените ви непрекъснато влизат и излизат.

— Тогава ще се преместя в провинцията! Хората ще ме разберат. Те ще проумеят, че съм бил принуден от „Ландуокома“.

Тя вече вървеше към вратата.

— Повярвайте, нито аз, нито ООН се интересуваме какво ще говорите пред вашите вестникари. Само ме пуснете.

Пред бункера се бе събрала тълпа. Гъмжилото не се отдръпна, когато Ейми излезе, наложи й се да ги избутва, за да стигне до колата си. Шофьорът седеше вдървено вътре. Но никой не се опита да ги спре. Лицата зад стъклата на прозорците излъчваха ужас, а не ярост.

Праволинейните еколози твърдят: «Неизбежно»(АП)… «Искам да изтъкна — заяви говорителят на „Земята на първо място!“ Джош Лионард, — че само хабим ресурсите си, като се опитваме да спрем стихията. Няма смисъл. Тук, в Севера, разполагаме с развити медицински знания. Големи усилия бяха вложени в изследванията на човешката имунна система, в кърпенето на сърдечносъдовите ни тръбопроводчета и подобни занимания. Но да ги прахосваме в опити да се справим с всяка болест, появила се в Юга, противоречи на дарвинизма и е безполезно. Природата сама поправя грешките си.»… Мнозина в индустриалния Север признават поне пред себе си, че са все по-стъписани от неудържимото умножаване на населението в Юга. Възгледите им са крайни. Те посочват разрастването на мегаградовете, които гъмжат от долнопробни бедни отрепки. Потоп от нелегални имигранти залива границите. В отговор на лишенията южняшките политико-религиозни движения се пенят и кипят, твърде малко от тях са приемливи, погледнати откъм Севера. «Колкото по-упорито Северът си представя човечеството като зло — казва психофилософът Норман Уилс, — толкова по-силно ще става неосъзнатото ни желание да настъпят бедствия.»“