Джак Дан: Армагедони (Антология)

През по-голямата част от човешката история краят на света е бил нещо, което може да се предизвика от Господ (или боговете, в зависимост от това кой сте и къде и кога живеете), нещо, определено от невидими сили, които действат извън мирянското царство, нещо, което не е по силите на смъртния човек. Най-разпространената дума за свършека на света „Армагедон“ запазва този религиозен оттенък и до ден днешен, въпреки че използването й е разширено, за да включи най-общо катастрофи, унищожаващи света, както и определеното събитие, пророкувано в християнската библия. Затова когато човек си помисли, че настъпва краят на света, си го представя като нещо, което е причинено от божествени сили — наводнение, изпратено от Бог, чума или хвърлянето на Земята във всепрочистващ огън.

Едва в залеза на деветнайсети век идеята, че краят на света може да настъпи и по нерелигиозни причини — поради случайни събития, свързани със сляпото действие и взаимодействие на космически сили, вместо по Божията воля, — започна да прониква в човешките представи, разпространена от книги и разкази като „Звездата“ на Х. Дж. Уелс, „Последният човек“ на Мери Шели, „Разговорът на Ерос и Кармион“ на Едгар Алан По и „Отровният пояс“ на Артър Конан Дойл. Уелс допринесе и за приемане в общественото съзнание на още два начина за предизвикване на края на света — чрез нашествие на враждебни извънземни, решили да унищожат човешката раса с такова пренебрежение, с каквото ние изтребваме насекоми или друга напаст, появила се в къщата ни („Война на световете“); или чрез безкрайна глобална война, която най-малкото ще погуби голяма част от цивилизацията, дори и да не изтрие от лицето на Земята абсолютно всички човешки същества („Машината на времето“, „Обликът на бъдещето“ и други).

Последната идея бе особено въздействаща, тъй като тя наложи представата, че ние можем сами да предизвикаме края на света (или поне края на цивилизацията), с нашите собствени човешки усилия, без да са ни нужни нито слепи космически катастрофи — като например сблъсък с комета, нито Божи гняв (урок, мъчително научен от последвалите ужаси на Първата световна война).

По времето, когато на бял свят се появяват вашите съставители — като част от поколението на бума на деца след Втората световна война, — ужасяващата сянка на Атомната бомба бе надвиснала над света и беше съвсем ясно, че ако решим, ние, хората, можем да започнем война, която най-вероятно ще унищожи не само цивилизацията, а и цялата човешка раса, и навярно дори всяка форма на живот на Земята.

През 50-те години нещото, което тревожеше хората, когато се безпокояха от идването на края на света, бе Бомбата. По-късно, през 60-те и 70-те, се появи идеята за унищожаване на околната среда — начин, по който можем да убием човешката раса (а може би и всякакъв живот на Земята), без дори да сме го искали, като случаен вторичен продукт на „развитието“ на нашата техническа цивилизация. Тогава хората се притесняваха за замърсяването, пренаселеността, ДДТ, както и за Бомбата. (Обаче щяха навярно доста да се затруднят, ако от тях се поискаше да си представят друг начин, по който би могъл да настъпи краят на света.)

Какви прости времена са били тези! Сега, от перспективата на цяло едно отминало хилядолетие, както и началото на нов век, можем да си представим десетки нови начини за предизвикване на края на света, за настъпването на глобален Армагедон, начини, за които много малко хора дори биха си по-мислили преди двайсет години, камо ли да се тревожат за тях. Десетки нови начини, които днес са в центъра на общественото внимание и които навярно причиняват също толкова страхове и безсънни нощи, колкото някога и притеснението за Бомбата.

Преди двайсетина години например малцина отделяха време да се безпокоят, че гигантски астероид може да се удари в Земята и да ни изтрие с един замах (макар това да е сценарият, който е известен на учените от поколения). Сега обаче, отчасти благодарение на широко разпространената и добре рекламирана хипотеза, че в сблъсъка с такъв астероид може да се крие причината за измирането на динозаврите, всички знаят (и се тревожат) за тази възможност. През 1998 г. почти едновременно се появиха два отделни филма с огромни бюджети за астероиди, застрашаващи да ударят Земята — „Смъртоносно влияние“ и „Армагедон“, — и вече дори хора, които преди не бяха чували за този сценарий, навярно се тревожат за него! Нарастващата технологизация в развитието на природонауките и по-доброто разбиране на геологичните сили ни показаха, че няма място на Земята, на което да сме в безопасност от земетръси и вулканични изригвания (това познание бе пренесено в общественото съзнание от филми като „Вулкан“ и „Върхът на Данте“). Изригване на вулкан, което е станало в Ню Мексико преди милион години например, не само е изпарило планина с височина над 8000 метра, но е оставило в земята дупка с диаметър 25 километра и дълбочина над 1000 метра и е било достатъчно силно, че да хвърли отломки чак в Небраска. Ако днес стане вулканично изригване с подобна сила, даже в относително незаселен район като американския Югозапад, то ще избие стотици хиляди хора. При земетръси с мащаба на онзи, който е разтърсил долината на Мисисипи през осемнайсети век, ще загинат милиони, а вече знаем, че цунами с наистина огромни размери, много по-големи от всичко, което се е смятало за възможно преди четирийсет години (каквито живо бяха представени в „Смъртоносно влияние“), са не само допустими, ами са се случвали с поразяваща честота през хилядолетията и са оставили следи в геоложките записи на Земята.