Джак Дан: Армагедони (Антология)

Не е чудно, че докато над главите ни са надвиснали всички тези сценарии за гибел (както и още много други), всички се чувстваме малко нервни в зората на новото хилядолетие — разделител на времето с огромно свръхестествено значение, защото исторически винаги е бил време на паника за края на света.

Щом тъй или иначе се безпокоите за всичко това, решихме, че сигурно би ви заинтересувало да прочетете за някои от начините, по които може да свърши светът, като вероятно ще ви дадем поводи за нови тревоги или най-малкото ще ви предложим известно забавление и развлечение, докато чакате останалите от нас да напуснат този живот. Ако сте решили да се притеснявате за края на света, значи можете да позволите на водещи световни автори, на мечтатели и предсказатели с най-голямо въображение — на писателите на научна фантастика, които ще срещнете на следващите страници, — да ви покажат някои наистина фантастични (и плашещи) сценарии за космически Армагедони, които биха могли да се случат… а също искриците надежда, които могат да оцелеят дори и ако се случи най-лошото.

Макар, както подозираме, да няма особени изгледи скоро да настъпи краят на света, поне ще се насладите на прочита на едни от най-добрите научнофантастични разкази, които е сътворил нашият стар и уморен свят.

Ала май е по-добре да ги изчетете наистина бързо — просто за всеки случай.

Един от най-правдоподобните варианти за края на света е ние сами да го унищожим — или чрез необратими вреди, причинени на екосистемата от съвременната промишленост, или съзнателно, като го въвлечем в глобална ядрена битка. Цели поколения израснаха под страшната сянка на Бомбата, откакто свърши Втората световна война. И понякога, например в напрегнатите дни на Карибската ракетна криза, ние наистина бяхме на косъм от натискането на Бутона и започването на Третата световна, която вероятно би обрекла човечеството на изтребление. А в сегашната епоха след Студената война предпочитаме да се поздравяваме, че сме оставили в миналото заплахата от атомния Армагедон. Уви, нови държави като Индия и Пакистан влязоха в клуба на ядреното въоръжаване и тези самодоволни поздрави могат да се окажат преждевременни. Нищо чудно атомната схватка да е дори по-вероятна сега, защото възможността за сдобиване с ядрени оръжия е достъпна за прекалено много страни, не както в старото време на „равновесието на страха“ и противопоставянето на двете свръхсили.

Не е лесно да открием по-силно пресъздаване на онова, което би се случило след натискането на Бутона, от разкъсващия сърцето и неимоверно тъжен разказ на следващите страници. За съжаление той никак не е остарял в което и да е значимо отношение, въпреки че е написан преди четиринайсет години. И нека в името на всички ни се помолим да не се окаже пророчески.

Като творец, чиято кариера обхваща почти цялото развитие на съвременната научна фантастика, Фредерик Пол е един от основните фактори за оформянето на жанра — в ролята на писател, редактор, литературен агент и съставител — в течение на почти петдесет години. Той е създателят на „Стар“, първата продължителна поредица от антологии с НФ, и редактор на групата списания „Галакси“ от 1960 до 1969 г. (тогава сродното на „Галакси“ списание — „Уърлдс ъв Иф“ — завоюва три пъти поред наградата „Хюго“ за най-добро професионално периодично издание). Като писател неведнъж е печелил „Хюго“ и „Небюла“, както и Американската награда за книги и френския приз „Аполо“. Между романите му има няколко в съавторство с покойния С. М. Корнблът — сред тях „Венериански търговци“, „Самакитка“ и „Гладиатор на закона“, — както и множество самостоятелни, например „Гейтуей“, „Човекът плюс“, „Отвъд синия хоризонт на събитията“, „Пришествието на квантовите котки“ и „Миньори в Облака на Оорт“. Сред многото му сборници са „Злато в края на звездната дъга“, „В ямата на проблемите“ и „Най-доброто от Фредерик Пол“. Написал е и публицистична книга заедно с Айзък Азимов — „Нашата разгневена Земя“, подлагаща на безпощаден анализ различните начини, по които продължаваме да съсипваме екосистемата на единствената си планета. По-наскоро бяха издадени неговите романи „О, първопроходецо!“ „Обсадата на вечността“ и „Далечният бряг на времето“.

На деветия си рожден ден Тимоти Клеъри не получи торта. Прекара го целия в една ниша на пътническия терминал на „Транс Уърлд“, на летището „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк, като дремеше неспокойно и понякога проплакваше от изтощение или страх. За ядене имаше само поизсъхнали пастички от количката на бюфета, и то не много, а бе притеснен до вцепеняване, защото се напика в гащите. Три пъти. Да се добере до тоалетните през навалицата от бегълци беше, общо взето, невъзможно. Имаше към две хиляди и осемстотин души в пространство, предназначено да побира само нищожна част от тази тълпа, и всички бяха обзети от едно и също желание. Махни се! Качи се на най-високия връх! Свий се и замри право в сърцето на най-обширната пустиня! Бягай! Скрий се!…