Джак Дан - Армагедони (Антология)

— Запомнили сте съвсем точно — изненада се Малибърт.

— Голямо впечатление направихте, доктор Малибърт. — Мъжът си погледна часовника, поумува и отпи поредната глътка от чашата си. — Наистина прозвуча чудесно — с големите телескопи да прослушваме за съобщения от чужди цивилизации някъде там из космоса. Може би да чуем някои от тях, да се свържем, да не сме сами във вселената. Накарахте ме да се питам защо още не сме виждали онези, другите хора, тук или поне не сме ги чували… — той се озърна сърдито към подредените и охранявани самолети навън — … но май вече знаем защо е така.

Малибърт го съпроводи с поглед, а в душата му сякаш натежа олово. Търсенето на извънземен разум, на което отдаде професионалната си кариера, като че вече нямаше никакво значение. Ако бомбите избухнат, както всички твърдят, че ще стане, с работата му е свършено задълго, ако не и завинаги…

В другия край на барплота се надигна гълчава. Той се обърна, наведе се напред над махагоновата плоскост, взря се. Заставката „Очаквайте съобщение“ беше изчезнала и млада чернокожа жена с лъскава от брилянтина коса четеше с треперещ глас новинарския бюлетин:

— … президентът потвърди, че е започнало нападение с ядрени оръжия срещу Съединените щати. Засечени са ракети над района на Арктика, насочени срещу нас. Дадена е заповед всеки да намери укритие и да очаква там по-нататъшни указания…

„Да, свършено е — каза си Малибърт. — Задълго, ако не и завинаги.“

Вестта, че е започнало, не промени нищо, и това беше най-учудващото. Нямаше крясъци и истерия. Заповедта за намиране на укритие звучеше безсмислено на летище „Джон Ф. Кенеди“, където нямаше по-добро укритие от сградата, в която се бяха наблъскали. А то безспорно не беше особено добро. Малибърт си спомняше ясно странните обтекаеми очертания на покрива. Всеки взрив наблизо щеше да го откъсне и запрати над залива, вероятно заедно с мнозина от хората.

Но нямаше къде да отидат.

Екипите с портативните камери още си вършеха работата, макар само небесата да знаеха защо. По телевизията показваха тълпи на Таймс Скуеър и в Нюарк, задръстване от коли, спрели на моста „Джордж Вашингтон“. Шофьорите ги зарязваха и бягаха към брега на Джърси. Стотина души си надничаха над главите, за да зърнат нещо на екрана, но не продумваха, освен да споменат името на някое здание или улица.

Отекнаха заповеди:

— Вие там, трябва да се отдръпнете! Имаме нужда от мястото! И някои от вас да ни помогнат с тези пациенти.

Е, поне в това имаше някакъв смисъл. Малибърт веднага предложи помощта си и му повериха малко момче с тракащи зъби и висока температура.

— Бихме му тетрациклин — съобщи лекарката, която го остави да се грижи за момчето. — Нали ще го почистите, колкото е възможно? Би трябвало да се оправи, ако…

„Ако всички тук изобщо ни има“, помисли си Малибърт. Нямаше нужда тя да довършва изречението. И как се почиства малко момче? Отговорът на въпроса изскочи от само себе си, щом откри, че панталонът е мокър, а миризмата му подсказа причината. Внимателно сложи детето на късо кожено диванче и свали панталона, после и подгизналия слип. Естествено момчето нямаше други дрехи. Малибърт реши проблема, като извади свои боксерки от куфара. Бяха твърде широки за детето, разбира се, но поначало трябваше да прилепват по тялото, затова ластикът ги задържа на кръста му. После намери салфетки и попи влагата от дънките както можа. Не станаха кой знае колко сухи. Изкриви устни, просна ги на табуретка до бара и поседя върху тях, за да ги изсуши с топлината на тялото си. Влагата едва се усещаше, когато след десетина минути обу хлапето с тях…

По телевизията казаха, че от Сан Франциско вече няма никакви известия.

Малибърт видя човека от наземните служби да се промъква към него и поклати глава.

— Започна се…

Мъжът се озърна, доближи лицето си към неговото и зашепна:

— Мога да ви измъкна оттук. В момента се пълни един исландски DC-8. Няма да го обявят, иначе тълпата ще връхлети. Има място и за вас, доктор Малибърт.

Все едно го удари ток. Малибърт се разтрепери. Без да разбира защо го прави, той изрече:

— Може ли да качите момчето вместо мен?

Човекът от наземните служби кимна с раздразнение:

— Ще го вземете, разбира се. Не знаех, че имате син.

— Нямам — отвърна Малибърт, но тихичко.

И когато се настаниха в самолета, сложи момчето в скута си нежно, сякаш наистина беше негово дете.

Дори в клуб „Амбасадор“ да нямаше паника, тя изобилстваше навсякъде по света. Всички в градовете на свръхсилите знаеха, че животът им е заложен на карта. Каквото и да стореха, сигурно щеше да е напразно, но все пак трябваше да направят нещо. Каквото и да е! Да бягат, да се крият, да копаят, да се подготвят мислено, да трупат запаси… и да се молят. Жителите на големите градове се опитваха да ги напуснат, за да потърсят безопасност в провинцията, а селяните и жителите на предградията се устремиха към по-устойчивите и сигурни постройки на градовете.