Джак Дан - Армагедони (Антология)

И ракетите се стовариха.

Бомбите, изгорили Хирошима и Нагасаки, бяха като кибритени клечки пред пламъците на термоядрения синтез, отнели осемдесет милиона живота в първите часове. Огнени бури блъвнаха над стотина града. Ветрове със скорост триста километра в час засмукваха коли, отломки и хора, за да ги превърнат в пепел, запратена към небето. Капки стопен камък и прах пръскаха във въздуха.

Небето помрачня.

И продължи да потъмнява.

Когато исландският реактивен самолет кацна на летището в Кефлавик, Малибърт отнесе момчето на ръце до малкото гише с табела „Имиграция“. Опашката се проточи, защото повечето пътници изобщо нямаха паспорти, и жената зад гишето се преумори да издава разрешения за временно пребиваване, докато дойде неговият ред.

— Това е синът ми — излъга Малибърт. — Паспортът му беше у съпругата ми, но не знам къде е тя сега.

Служителката кимна отмаляла. Сви устни, озърна се към вратата, зад която нейният началник се потеше над бюрото и парафираше документи, накрая вдигна рамене и ги пусна. Малибърт отнесе момчето до вратата с надпис Snirting, което, изглежда, бе исландската дума за тоалетна. Олекна му, когато Тимоти успя да стъпи на краката си, за да се изпикае, макар клепачите му да останаха полупритворени. Челото му още беше прекалено горещо. Малибърт се молеше да намерят лекар в Рейкявик.

В автобуса говорещата английски екскурзоводка пое грижите за тях — а и какво друго да прави, щом нейните туристи никога нямаше да пристигнат, — седна странично на седалка в първия ред и забърбори оживено на бегълците.

— Чикаго? Да, няма Чикаго. Детройт и Пит-тисбърг… и там зле. Ню Йорк? Разбира се, че и Ню Йорк! — натърти тя сурово, а от стичащите се по бузите й големи сълзи Тимоти се разплака заедно с нея.

Малибърт го прегърна.

— Не се плаши, Тими. На никого не би хрумнало да бомбардира Рейкявик.

Вярно, това не хрумна на никого. Но когато автобусът измина още петнайсетина километра, внезапно сияние в облаците отпред ги застави да примижат. Някой в СССР бе решил, че е време за доразчистване на сметките. И този някой, какъвто и да беше в каквото и да бе останало от техния център за управление на ракетните войски, осъзна, че никой не е ударил по непоносимо опасния бастион на империалистическите американски интереси в Северния Атлантик — военновъздушната база на САЩ в Кефлавик.

За нещастие електромагнитните импулси и понесените загуби вече не позволяваха точно насочване на ракетите. Малибърт позна — никой не би си направил труда да бомбардира Рейкявик нарочно, но отклонението с шейсет километра от целта свърши същата работа и градът изчезна.

Наложи се да заобиколят далеч навътре от брега заради пожарите и радиацията. И щом слънцето се издигна в началото на първия им ден на исландска земя, задрямалият над натъпканото с антибиотици момче Малибърт видя зората в ужасно, просмукало небето червено.

Гледката си струваше, защото през следващите дни изобщо нямаше зора.

Мракът беше най-лош, но отначало не им се струваше чак толкова страшен. Дъждовете станаха по-неотложен проблем. Трилион трилиона частици прах събираха изпарената вода. Образуваха се капки. И заваляха пороища, плътни дъждовни завеси. Реките придойдоха. Мисисипи преля като Ганг и Жълтата река. Язовирът в Асуан забълва вода над преливника и накрая рухна. Падаха дъждове и там, където никога не валеше. Сахара узна какво е внезапно наводнение. Пламтящите планини в покрайнините на Гоби вече не пламтяха — десетгодишни запаси от вода се изляха само за седмица и остъргаха прашните склонове.

А мракът не се разпръскваше.

Човешката раса винаги живее на осемдесет дни от глада. Това са общите припаси на цялата планета. Човечеството посрещна ядрената зима с не повече и не по-малко храна от това количество.

Ракетите излетяха на 11 юни. Ако световният килер бе разпределен навсякъде поравно, на 30 август щеше да бъде изядена и последната хапка. Смъртните случаи от глад щяха да започнат и да приключат през следващите шест седмици. И с това щеше да дойде краят на човешката раса.

Но храните не бяха разпределени поравно. Северното полукълбо се оказа хванато в крачка със засетите си поля, на които още не бе израснало нищо. И нищо не израсна. Посевите се подадоха от тъмната пръст в търсене на светлина, не я намериха и умряха. На слънчевите лъчи пречеха плътните облаци прах, които водородните бомби вдигнаха от повърхността. Повтаряше се кредният период, надвисваше гибел.