Джак Дан - Армагедони (Антология)

„Всъщност е имало три бубонни чуми, всяка наречена така, защото болестта е започвала с подуване на лимфните жлези в слабините, подмишниците и шията.

Пневмонийната форма се разпространявала бързо с издишването, наситено с микроорганизми, като всяко изкашляне ги хвърляло на ветровете. Бактериалната болест — бацилът Pasteurella pestis — се пренасяла от бълхи по Rattus rattus.

При преценката за потенциала на свръхгрипа трябва да си припомним първата епидемия от бубонна чума. Наречена е Юстинианова чума, по името на тогавашния цезар (540–590 г.). С нея започнал упадъкът на Римската империя, засилването на християнството с неговите обещания за задгробен живот и опозоряването на римската медицина, чиито лекове се оказали безполезни, като по този начин една наука била удушена в зародиш. На втория ден от неспирната треска болните виждали призраци, които ги зовели към гроба. Чумата се изчерпала едва когато изтребила огромно множество, до половината от жителите на някои градове — свършили заразоносителите. Убила сто милиона души, една трета от населението на целия регион, четири пъти повече от жертвите на Черната смърт през 1346–1361 г.

Нашият свръхгрип много прилича на «испанската инфлуенца», която обаче се е разнесла от Канзас. Най-лошата епидемия в историята, ако я класираме по жертви на ден — трийсет милиона умрели само през есента на 1918 г. Случайно изпускане от руска лаборатория на замразени проби през 1977 г. причинява избухването на по-малка епидемия…“

Легна на нара в очакване да чуе шума на джипа, с който пътува Ейми. Натежалият въздух пренесе чудновато отслабения трясък на далечен изстрел. Последван от още три в бърза поредица.

С препъване изскочи от палатката. В листака шумоляха птици, нещо се промъкваше през храстите. Беше съвсем сигурен, че стреляха по-нагоре по склона, където черният път започваше да се вие надолу. Нищо не можеше да се види в сумрака между дърветата.

Толкова често си бе представял как ще се случи, но това не облекчи острата тревога, бликнала от подсъзнанието, замъгляването на подлудените мисли. Смяташе, че няма илюзии за предстоящото. Пристъпи припряно вътре и рязко затвори лаптопа. Две пеперудки се блъскаха в единствения фенер насред палатката и мятаха шрапнелни сенки по брезента, увеличен образ на безпокойството.

Без да се замисля, той прибра микродисковете с програмите за декодиране и най-важния архив. Нищо не съхраняваше на диска, за да не го трие при опасност. Винаги държеше еднодневен запас от вода и храна в раницата, само я метна на гръб и затича в тръс през джунглата.

Вечерта се спускаше тежко под плътния й покров. Мина през плетеница от лиани и размаха ръце, за да прогони сърдито надигналите се жилещи мухи.

Зад него ли се чу тропот? Не, горе на черния път. Отекна вик на мъж.

Тод се приведе и започна да си пробива път надолу по стръмен склон. Прииска му се да си беше взел корковия шлем. Наведе се още по-ниско, за да остане под папратите, но няколко го шибнаха през лицето. Вървеше тихо в бледнеещите снопове зелено сияние. По катедралните колони на старите дървета лепнеше оранжев мъх. Дневната жега още сгъстяваше въздуха. Предположи, че ако тя им се е измъкнала, ще се спусне по склона. По-далеч от пътя, който не след дълго навлизаше в тесен пролом. Той свърна наляво, претича по открития камънак и навлезе в дефилето по средата на склона. Навътре не се виждаше друго, освен плътна зеленина.

Още имаше достатъчно светлина, за да я търсят. Тя щеше да се мести непрекъснато и да се надява, че няма да я засекат по шума. В каньона звуците се отразяват нагоре от склоновете. Тод се гмурна между назъбените листа и се запровира към мястото, откъдето струеше изворче.

Имаше някой двайсетина метра пред него и малко по-надолу. Той се промъкна по склона, за да надникне. Дъхът му секна, щом я видя, просто за миг зърна косата й в мъждивия здрач. Под ботушите му запращяха съчки, когато се втурна към нея. Тя чу, както Тод се надяваше, и се прикри зад дърво. Той прошепна:

— Ейми! Аз съм, Тод!

И тя се появи внезапно, стиснала в ръка малкия си пистолет.

— О, Господи!

Целуна го изведнъж.

— Да не те раниха? — прошепна Тод.

— Не. — Погледът й зашари по струпаната нагоре зеленина. — Стрелях по шофьора на джипа. Улучих го в рамото, за да спре. Нямаше друг начин, онзи Сегуено…

— Пак той! Чудех се какво, по дяволите… Чакай, а по кого стреля после?

— По джипа зад нас.

— Спряха ли?

— Колата е зад завоя, но те се втурнаха след мен.