Джак Дан - Армагедони (Антология)

Размахваше листовете пред лицата на трима униформени, които се чумереха, а дръжките на револверите се подаваха от кобурите на бедрата им.

— Не, не… — Единият махна към тълпата. — Те казват, че им пречите да си вършат работата.

В края на лагера вече се бяха събрали петдесетина мъже. Похабени от живота, облегнати на зацапаната жълтеникава стена, мършави, кокалести, с източени от преумора лица. Вкиснати мъже, маранерос от джунглата, чието единствено сечиво беше мачетето. По загрубялата им кожа личаха татуировки, някогашна проява на дързост — орли с разперени криле, войнствени бикове и ухилени черепи.

— Как пък не!

Кабрина скръсти ръце на червения си пуловер и устните й побеляха.

— Химикалите ги карат да кашлят…

— Вече обсъдихме всичко това с бригадира им. И имам документи…

— В тях не се казва нищо за…

Тод се постара да не обръща внимание на подробностите и забеляза, че бръчките по лицето на офицера стават по-дълбоки. Щяха да си имат неприятности с него, и то скоро. Трябваше да позволи на Кабрина като местна жена да се справи с намесата. За жалост тези тук бяха надути мачо , типове от дълбоката провинция. Той кимна с уважение на старшия сред тях и попита:

— Нашият график ли им пречи?

На офицера видимо му олекна, че ще спори с мъж.

— Не им харесва пушилката, нито пък бавенето, когато стоят настрана от терените.

— Да видим тогава какво може да се направи. Защо не работят там, където вятърът духа към нас?

Стигнаха до пазарене с увъртания и отстъпки. Докривя му, че изхвърли Кабрина от разговора, но офицерът щеше да избухне всеки момент. Тод полека я включи отново в пазарлъка, а старшият най-сетне прозря как ще се уреди всичко. Прие с още малко сумтене, за да угоди на самолюбието си, и скоро се отърваха от затруднението.

Тод отведе Кабрина по-близо до джунглата.

— Не им позволявай да те вбесят. Опирай се на документите.

— Но те са такива тъпанари!

Изблик на гняв, разкривени устни.

— Нищо ново не ми казваш.

Хладилното камионче се показа с ръмжене. Вътре бяха натоварени торбите с образци от пръскането на мъгла по-нагоре. Време беше да се преместят един километър по-нататък и да повторят процедурата. За да минат през долината и да приберат образците, преди всички онези касапи с волско търпение да я обезлесят за обработваема земя или пасища, или просто за да превърнат гората в дървени въглища. Тод обаче не позволи настроението му да проличи. Само нареди на Кабрина да покаже на шофьора къде да спре. После се върна и поприказва с неколцина от мъжете на спънатия си испански. За да изглади отношенията. Постара се да стои близо до тях и да им говори приятелски и почтително, както беше прието тук.

Ейми влезе в отделението след другите от екипа си. Завариха същото като предишните дни. Всички легла заети, пациенти на пода, изпити лица, сестрите с не по-добър вид от пациентите. Тук инфекцията обхващаше поне осемдесет процента от населението. В момента виждаше само болните, които бяха успели да се доберат до болницата и имаха достатъчно силни връзки, за да бъдат приети.

Фреди прегледа списъка, подготвен от директора на болницата. Бяха дошли да направят прегледи и да вземат кръвни проби, но директорът май си въобразяваше, че посетителите носят и някакво изцеление. Или поне съвет.

— Треска, честа кашлица, подуване в слабините — четеше Фреди, а черните кичури увисваха пред очите му. Той беше французин и всичко наоколо го дразнеше. Ейми не го обвиняваше, но не бе особено умно от негова страна да показва чувствата си. — В седем процента от случаите се проявява септичен шок, което показва, че кръвообращението е засегнато пряко.

— Надявам се тези резултати да помогнат на вашите изследователи — промълви директорът.

Беше нисичък човечец, в чиито очи се мяркаха ту молба, ту неудържима паника. Ейми си налагаше да не го поглежда. Очите му непрекъснато умоляваха.

Фреди обгърна с жест отделението, както държеше подложката с листовете.

— Всички данни ли насочват към директно разпространение между хората чрез поемане на заразни капчици от издишване?

Директорът закима припряно.

— Но не можем да изолираме веригата. Изглежда, че…

— Да, да, така е навсякъде. Инкубационният период на инфекцията е най-малко две седмици, нищо чудно да продължава цял месец. Докато свърши, вече е невъзможно да се установи първоизточникът.

Фреди изстреля думите наведнъж, защото бе втълпявал все същото на поне десетина места в Танзания.