Джак Дан - Армагедони (Антология)

Смъкна прашната работна куртка, метна я на самотно стърчащия чамов стол и се просна на леглото. Под полюшващата се гола крушка нетърпеливо отвори с мръсен нокът писмото от съпруга си. Между дъските на пода се просмукваше миризма на запържена мазнина, но тя забрави за вонята и гълчавата на африканското село. Погледът й препускаше по неравните редове.

„Господи, колко се нуждая от теб! Отгоре на всичко съзнавам, че у мен са се обадили «соковете» — минаха само две седмици, но кога ли ще дойде моментът да си налагам здравомислие? Ей, двама учени, които се бъхтят на косъм от катастрофата, могат да си позволят и малко изкукала ирационалност, нали? Често си представям твоите алабастрови гърди. Жадувам за срещата с теб в дебрите на пищната джунгла, в моята палатка. Спомням си прекрасните ти очи онази вечер в «Бочифани» и броя дните…

Тази гадост, «свръхгрипът», започна да натръшква доста зле хората от нашия екип. Времето ни и без това е претъпкано до пръсване, а наближават двете седмици на Петата среща на върха в Сау Паулу. Речи, медии, дърдорене, още бавещи ни тъпотии. Вярно, ще пийна с приятелчетата, но си е безсмислица, струва ми се. Може пък да подплаша някого да ми отпуснат повече пари. Голямо харчене пада! И то само за да поддържаме горе-долу начинанието! Пожелай ми късмет, а аз дори няма да поглеждам мургавите красавици, обещавам. Ама сериозно.“

Тя се обърна на хълбок, за да облекчи болката в кръста, но не отмести писмото от жълтеникавия светъл кръг, който май отслабваше. Шумолящите листове бяха набръчкани, сякаш се бяха мокрили, докато попаднат в ръцете й.

В далечината генераторът се изкашля, задави се и спря. Лампата угасна. Ейми лежеше в плътния мрак, мислеше за него и разгадаваше всичко, написано и подсказано в писмото. Някъде излая куче, надушваше се киселият дъх на въглени. Изобщо не прикриваше гнусната сладникава воня на труповете, зарязани на улицата. Вече се подуваха. Есента си оставаше възгореща в тази обрасла с шубраци област от Танзания и селото тънеше в безмълвието на смъртта. След няколко минути генераторът отново захъхри неохотно в пресекливия си ритъм и крушката замъждука. Бледа светлина обля стаята. Хлебарките пак хукнаха на всички страни.

Дочете писмото с впечатляващо сластолюбивите описания на части от анатомията й. Постигаше целта, която Ейми знаеше, че Тод си е поставил. Ако някакви танзанийски копои си завираха муцуните в пощата й, вероятно не биха посмели да си признаят. Е, успя и да я настрои похотливо.

Тежкият задух на деня поотслабна. Шепнещ ветрец разнасяше влажната лепкава жега.

Тод получи координатите на новия терен по сателитната връзка чрез микровълновата антена. Клечеше до компактния, матовочерен модул и металното му ухо, наострило слух, за да чуе спътника, зареян в мразовития вакуум. За Тод и до ден днешен беше стъписващо чудо, че толкова далечно и безжизнено сребристо тяло в празнотата на небето може да се вкопчи с електромагнитната си прегръдка в тази земя на натежал листак, пронизана от сладникавия дъх на гнилоч и смрадта на далечни пожари.

Мануел му кресна отдолу на испански:

— Мис Кабрина казва да идвате! Тутакси!

— Почти приключих.

— Не, тутакси! Казва, че има ченгета!

Хлапето явно прекаляваше с американската телевизия. Думата „ченге“ проблесна като завъртяна монета в гъстия сироп на местния испански диалект. Ченгета. Власти. Бремето на всичко, което трябваше да свърши. Досадни спомени, оплетени като сложна дърворезба. Зазяпа се в пустотата. Ейми много му липсваше.

Стоеше високо на склона в гъстата гора. Към него летеше пъстра птица. Носеше се с безгрижни забавени движения, помахваше криле в мекия ветрец откъм далечния Атлантик — мърморещ повей, който облекчаваше теглото на жулещия кожата ден. Сякаш полупрозрачен, силуетът на птицата се мяркаше под тлъстите увиснали облаци, а Тод си я представяше като рееща се торбичка гени, древни и сбръчкани биологични спомени, които въпреки всичко се явяват отново и отново. Далечни времена, литнали към него в многослойния въздух.

Махна с ръка на Мануел.

— Кажи й да ги позабави малко.

Изчака да се получат всички данни и съобщения, оставяйки хладнокръвната и точна част от съзнанието си да свърши това. При всяко нахълтване на местен тежкар стомахът на Тод се свиваше и той насила потискаше стреснатото объркване. Бореше се да опази безметежната си сърцевина, за да продължи с работата си. Очакваше да свикне с цялата тази история, но засега не се получаваше.