Джак Дан: Армагедони (Антология)

— Големи троли! — весело подвикна момчето и Елда също се усмихна, когато го прегърна.

Пилотът постъпи както тя предвиди — спусна се над склоновете на източния рид, прелетя над морето и предпазливо се върна към рибарското село. Когато кацаха, упътени от червеникавите лъчи на фенерчета, прожекторът на хеликоптера открои бяла буца, смътно напомняща за чиния.

— Радарна антена — посочи Малибърт на Тими.

Момчето притисна нос във вледеняващия прозорец.

— Да не е от онези, татко Хари? Нещата, които могат да говорят на звездите?

— А, не, Тими — обади се пилотът. — Тези са военни.

А Малибърт добави:

— Тимоти, тук не биха сложили такава антена. Мястото е далеч на север. За голям радиотелескоп ти е нужно място, откъдето да претърсваш цялото небе, а не само малката му част, която е видима в Исландия.

Докато помагаха носилката с пострадалото дете да се вмъкне в хеликоптера — полека, колкото се може по-внимателно, — Малибърт си мислеше за Аресибо, Умара, Сокоро и останалите. Всички радари мълчаха мъртвешки, несъмнено натрошени от тежестта на ледовете и пръснати от злите ветрове. Смазани, ръждясали, отмити от пороищата, насочените към космоса очи бяха ослепели. Хари Малибърт се натъжи от тази представа, но не задълго. Над всякаква печал надделя радостта, че Тимоти за пръв път го нарече „татко“.

В единия завършек на тази история, когато слънцето най-сетне огря отново, беше твърде късно. Исландия остана последното убежище на оцелели хора, но и тя накрая се предаде пред глада. Никъде по Земята нямаше живо същество, което говори, изобретява машини или чете книги. Ужасяващият трети отговор на Ферми в края на краищата се оказа верният.

Но има и друг завършек. В него слънцето се върна в небето навреме. Може би на косъм, но храната още не беше свършила, когато дневната светлина подхрани първите зелени листчета в някои части на света и растенията поникнаха отново от измръзнали или запазени на топло семена. В този завършек Тимоти оцеля и възмъжа. И понеже Малибърт и Елда накрая се ожениха, когато порасна достатъчно, той пък се ожени за една от дъщерите им. Един техен потомък — от второто или двайсет и второто поколение — доживя деня, когато парадоксът на Ферми се превърна в забавна отживелица, в стара тревога, нелепа и комична като безпокойството на мореплавател от петнайсети век дали няма да пропадне от ръба на плоската Земя. В този ден небесата отговориха и онези, които ги обитаваха, дойдоха на гости.

Може би този завършек е истинският и в него човечеството предпочете да не се дърля и боричка със себе си, за да не се запрати накрая в забравата на мрака. Завършекът, в който хората се съхраниха, спасиха цялата наука и красотата на живота и радостно поздравиха своите родени сред звездите гости…

Но всъщност тъкмо това се случи!

На човек поне би му се искало да е така.

Разбира се, за унищожението на света не е задължително някой да натисне Бутона. Както ни показва отчайващо горчивият и смразяващ разказ по-долу, ако се занимаваме с обичайните си дела, без да се замисляме за дълготрайните последствия, това е предостатъчно да ни доближи към края…

Грегъри Бенфорд е сред съвременните великани в жанра. Неговият роман от 1980 г. „Пейзажът на времето“ му донесе „Небюла“, мемориалната награда „Джон Кембъл“, приза на Британското дружество за научна фантастика и австралийската награда „Дитмар“. Мнозина нареждат книгата между класическите произведения на последните две десетилетия. Други написани от него романи са „Звезди под саван“, „В океана на нощта“, „Срещу безкрая“, „Артефакт“, „По морето на слънцата“, „Великата небесна река“, „Светлинни приливи“, „Яростният залив“ и „С платна през сияйната вечност“. Кратките му творби са събрани в „Краят на материята“. По-скорошните му книги включват допълнение към Фондационния цикъл на Айзък Азимов — „Страхът на Фондацията“, и два нови самостоятелни романа: „Космос“ и „Далечно време“. Бенфорд е професор по физика в Калифорнийския университет в Ървин и редовен коментатор по научни въпроси във „Фентъзи & Сайънс Фикшън“. Под псевдонима Стърлинг Блейк, с който е публикувал за пръв път „Уравнение на отчаянието“, е издал романа „Смразяващо“.

Ейми най-сетне принуди крехката врата на хотелската стая да се затвори и светна лампата. Хлебарките (искрено се надяваше да са най-обикновени хлебарки) защъкаха към тъмните ъгълчета. Бяха толкова едри, че ги чуваше как се блъскат в тенекията, закрепена към едната стена.