Джак Дан - Армагедони (Антология)

Цветовете подскачаха подобно на водно разплискване от хвърлен камък, но Кристи не вдигаше поглед. Изглеждаше изцяло съсредоточена върху онова, което виждаше.

— Кристи? Чуваш ли ме? — Възможно ли бе да е изключила радиото на скафандъра си! Глупаво. Фатална глупост на това място.

А цветовете? Докато говорех, те започнаха да се раздробяват на назъбени късове и зигзагообразни линии.

Отработена топлина. Радиовълните са някаква форма на топлина. Просто още един вид електромагнитно излъчване, нагнетяващо енергия в околната среда.

Кристи се изправи, загледана в своите хаотични цветове. Тя докосна шлема си, сякаш се опитваше да се почеше по главата. Погледна надолу, прегъвайки се леко в кръста, така че да може да види и провери уредите на своя скафандър. Какво? Проверка, за да се увери, че всичко, което може да се изключи, е изключено ли?

— Кристи! — Цветовете се разпръснаха на стотици мънички капчици, които започнаха бързо да изчезват една по една, после на групи.

Кристи внезапно се вцепени и завъртя на място. Вдигна поглед първо към разпадането на клатрейта 9 9 Clathrate (хим.) — твърда смес, в която молекулите на една субстанция са физически уловени в кристалните решетки на друга. — Б.пр. , после огледа горния ръб на скалата. Тук аз изглеждах просто като петънце, но бях съвсем чуждо тяло на фона на небето и тя за секунди ме забеляза.

Дълъг момент на неподвижност. Бърз поглед към мястото, където преди малко бяха цветовете, сякаш да се увери, че са изчезнали, после ми махна с ръка. Отне й около минута да се сети да включи радиото.

Докато прекарвах бронираната кола към дъното на склона, питайки се дали трябва да наруша мълчанието с някакви думи и не успявайки да взема каквото и да било решение, Кристи вече бе включила системата за управление. Метеорологичната станция се въртеше и накланяше, моят комуникационен възел улавяше сигнала й, който изпращаше данни към Работен пункт 31, после, назад през микровълновата връзка, към „Аланхолд“.

Какво количество енергия има в един микровълнов лъч?

Мисля, че е в изобилие. Човешката наука си играе на весел ад с титанската… о, по дяволите. Екосистема не е правилната дума, нали? Не и в това мъртво място. Добре. Нашата наука тук далеч не правеше кашата, която Майката Природа бе направила на Земята.

Когато ние изчезнем, Титан ще я превъзмогне.

Интересно е да си представим слънчева система, изпразнена от всичко, освен от нашите няколко жалки руини.

Помогнах й да натовари всички изтощени батерии в нехерметизирания кош за товари на бронираната кола, после я последвах до дома й в дирята на снегомобила, наблюдавайки неговата неясна петелска опашка да става все по-малка, когато тя потегли напред.

През времето, докато стигнах до жилището, тя вече се бе съблякла по долния комбинезон и, наведена пред отворената врата на хладилника, ровеше в оскъдна купчина от микровълнови удоволствия. Хванала пластмасовата торба на квакерския заместител на кюфтенца в едната ръка, тя се полуобърна със странно бледо лице и попита:

— Искаш ли нещо? Имам, ъ… — изви се, за да погледне отново в хладилника.

Всички видове лакомства.

Дявол да го вземе.

— Кристи — казах аз, — необходимо е да поговорим за онова, което ти току-що направи. Имам предвид, изключвайки радиото си…

Тя се обърна с гръб към мен и прибра заместителя. После бавно затвори вратата на хладилника и застана сковано с лице към стената. Накрая прошепна:

— Какво видя, Ходжа? Колко дълго беше…

Колко странно. Какво съм видял аз? Докато размишлявах, Кристи се обърна и ме погледна. Сепнах се от дълбочината на страха в очите й. Какво, по дяволите, може да съм видял, че…

— Не съм сигурен. Ти наблюдаваше… цветове на брега, там, до самата вода.

Леко облекчение.

— Знаеш ли, много е странно — заговори тя, като ме наблюдаваше внимателно. — Тези цветове изглеждат почти като че ли са… Не зная. Правят някаква картина. Вихрушки. Подобно на абстрактно изкуство.

Страхът се изостри.

— Споменавал ли си за онова… което се случи последния път, на… някого? — попита.

Казах й за Гуалтери и я видях да преглъща, преди да заговори отново.

— Какво каза той?

— Каза, че това не му влиза в работата — свих рамене аз. — Каза да ни уведомиш, когато си готова да… пу-публикуваш. — Публикуваш! Господи.

Доловима въздишка. После тя вдигна поглед към мен, пристъпи по-близо и каза:

— Правилно, Ходжа. Това е моя работа. Хм. Бих желала да ми обещаеш, че няма…