Джак Дан - Армагедони (Антология)

— Какво смяташ…

— Мълчи. Наблюдавай.

Тя внезапно изтръска от шишето няколко капки прозрачна течност, която бързо коагулира и потъмня. Голяма вълна мазна мъгла моментално развали въздуха. После Кристи се затича обратно към мен, захвърляйки щипците и празното шише, докато минаваше покрай пункта.

И не измина много време, преди цветовете да разцъфнат.

Още преди да стигне до мен, на повърхността до ръба на брега започнаха да се появяват червени, жълти, зелени и сини капки. Излизаха на повърхността и после се плъзгаха навътре, слагайки началото на разпокъсани вихрушки около химическата разливка. Наоколо и надолу, те се спускаха под повърхността, без да изчезнат напълно, след това се показваха отново.

Димящата локвичка слуз започна да се свива.

А Кристи, която вече стоеше до мен, каза:

— Виждаш ли? Виждаш ли?

— Не зная какво виждам — отвърнах. — Аз…

Скочих долу от бронираната кола и с бавни подскоци в слабата гравитация се отправих през брега.

— Стой! — извика Кристи. — Спри, ще ги…

Спрях съвсем близо до бавно виещия се пожар от цветове, удивлявайки се как те оставаха отделени един от друг. Човек би помислил, че когато синият цвят докосне жълтия, линията на допира им леко ще позеленее. Нищо. Нито дори линия. Нито дори илюзия за зелено, регистрирано от моите земни очи.

Приличаха на рисувани амеби, както си ги представя едно дете, преди да погледне за пръв път през микроскоп и да установи, че „пипало“ означава точно това, което показва името.

Наистина изглеждаше, като че ли ядяха слузта.

Изведнъж синята капка, която се намираше най-близо до мястото, където стоях, стана неподвижна. Създаде краткотрайно петънце от оранжеви точки, което, изглежда, само за момент се издигна над повърхността й, после се махна и капката изчезна в бреговия лед.

Всичко стана за едно мигване на окото, твърде бързо за мен, за да разбера какво точно бях видял.

За около секунда другите я последваха в нищото, като изоставиха пушещата слуз, една изпаряваща се локвичка с по-малко от половината на първоначалната си големина.

Мисля, че стоях и се взирах около трийсет секунди с празна глава, преди да се опитам да си представя начини, по които човек би могъл да се справи с това, без да потърси магическата дума „живот“.

— Кристи?

Нищо. Но можех да чуя дрезгавото й дишане, което идваше незабавно до мен чрез радиовръзката, въпреки че тя можеше да се намира на километри от мен.

— Кристи… — огледах се наоколо.

Стоеше точно зад мен, на разстояние по-малко от два метра, и ме гледаше с огромните си очи през тъмното лицево прозорче на скафандъра си. Държеше брадвичката ми за разбиване на леда, взета от стойката й отстрани на бронираната кола. Стискаше я с две ръце косо до гърдите си.

Застинах възможно най-неподвижно, взрях се в очите й, опитах се да проумея… Накрая преглътнах и попитах:

— От колко време стоиш там?

— Достатъчно дълго — отвърна тя. После остави брадвичката да падне, като продължаваше да я прикрепя с една ръка, при което острието й се заби и вдигна във въздуха няколко парченца лед от брега. — Достатъчно дълго, но… не можах да го направя.

Обърна се и започна да се отдалечава назад към бронираната кола.

Пътуването назад към жилището беше зловещо и изпълнено с онова шоково усещане, което човек получава непосредствено след тежко нараняване, когато светът изглежда далечен и невъзможен. Не бих могъл да си представя какво би се случило, ако тя се бе опитала да ме удари с брадвичката.

Подобно на нещо от един от онези проклети глупави стари филми.

Например за първата експедиция до Марс, който бе направен преди почти сто години. Филмът, в който ремонтната група излиза върху корпуса, когато започва „метеоритната буря“. Има едно перване като от куршум. Вътрешността на шлема на този човек се осветява, показвайки слисана физиономия, изкривена в агония. После светлината угасва и той е мъртъв. Лицевото прозорче помръква до черно.

Точно като това.

Нашите скафандри поддържат налягане само няколко милибара по-високо от околната среда на Титан посредством хелиев баласт. Може би, ако тя прореже моя скафандър, ще се получи искра и… Представих си как тичам към бронираната кола и изхвърлям ивици бавен син пламък.

— Предполагам… — каза тя.

Нищо. Навън небето бе тъмнокафяво и набраздено от златни ивици, толкова добре осветено, колкото е винаги небето на Титан. Някъде там, горе, сърпът на Сатурн ставаше все по-малък, сгъстяваща се сянка падаше върху пръстените му. Човек би могъл да каже къде е слънцето, едно малко искрящо петно в небето, подобно на парченце пиритна мъгла.