Джак Дан: Армагедони (Антология)

— Продължавам да се опитвам да мисля за начини, по които това би могло да бъде някаква фантастична химическа реакция — заговорих. — Имам предвид органична химия…

Тя се изкикоти, от което кожата ми настръхна.

Обратно в жилището, без скафандрите си, седнали край масата в безформените си комбинезони, ние ядяхме толкова стари „караванни хъмпбъргъри“, че месото имаше вкус на филтърна хартия, питките бяха твърди като пластмаса, а пържените картофки сигурно бяха размразявани и замразявани отново най-малко веднъж в тяхната история.

Твърде много тишина. Кристи седеше и четеше рекламите върху гърба на хъмпбъргърната опаковка. Нещо за някакво състезание, в което ако запазиш опаковката и събереш четири подобни, можеш да спечелиш „научна ваканция“ на Лунната база.

Измъкнах опаковката изпод пръстите й и погледнах ситния шрифт. Датата на екскурзията е била седем седмици преди катастрофата. Господи. Казах:

— Може би спечелилият тази екскурзия е още жив.

Или може би, знаейки какво предстои да се случи, те просто са го изпратили да си умре у дома.

Кристи ме гледаше втренчено с големите си и неразгадаеми очи.

— Възнамеряваш ли да ми разкажеш за цветните създания?

Мълчание, после тя бавно поклати глава.

Улових се, че мисля за начина, по който изглеждаше преди два часа, предлагайки ми добродетелта си като… по дяволите. Като героиня от онези глупави романтични видеофилми, които Лайза гледаше винаги, когато ние… сега в главата ми няма нищо, освен Кристи с нейния комбинезон с отворен цип, висящи навън цици и очи, умоляващи ме да…

Почувствах лицето ми да се отпуска в кратка усмивка.

— На кого възнамеряваш да кажеш? — попита тя с присвити очи.

— На никого. Мисля, че… преразгледах твоето предложение. — Собственото ми хилене прозвуча нервно.

Лицето на Кристи потъмня и тя сведе очи, премрежени от гняв. После каза:

— Аз… аз не съм проститутка.

Не… Внезапно осъзнах мащаба на нейния подкуп, какво може би й е коствало да направи това предложение.

И тогава си представих нас двамата, притиснати на малкото легло, може би проснати на пода на жилището, избутали настрана боклуците, за да освободим достатъчно голямо пространство.

Чувстваше ли как дишането ми става учестено?

Наистина ли?

Нямаше начин да разбера.

— Извинявай — казах. — Просто се опитвам да… облекча нещата. Разбираш. Искам да кажа… когато те видях с онзи пикел…

Тя бавно кимна.

— Наистина ли няма да кажеш на никого?

Свих рамене.

— Какво значение има това?

Притворени очи. Кристи пазеше нещо за себе си.

— Възнамеряваш ли да ми кажеш?

Дълъг неясен поглед. Решаваше какъв вид лъжа може да поиска да ми каже. Мълчанието се проточи, след което последва същото леко тръсване на главата.

— Добре — въздъхнах. После се обърнах и започнах да си обличам скафандъра, а тя седеше и ме наблюдаваше. Всеки път, когато я погледнех, лицето й изразяваше нещо и тя сякаш искаше да го разкрие, каквото и да бе то.

Всеки път, когато видеше, че я гледам, лицето й се затваряше като врата.

Щом облякох скафандъра си и го херметизирах, излязох през шлюза и тръгнах по своя път.

През цялото дълго пътуване обратно се опитвах да разсъждавам рационално за случилото се, но не можех. Всичко, което идваше в главата ми, беше: „Какво може да промени това сега?“ и „Защо тя е толкова умислена?“

Беше достатъчно загрижена, за да вдигне брадва и да си помисли, че трябва да разцепи главата на обречения мъж.

В цялата вселена бяха останали живи по-малко от две хиляди души. Рано или късно всички щяхме да умрем, когато техниката започнеше да се поврежда, когато числеността ни намалееше, резервните части се свършеха… когато всички полудеехме и се втурнехме с викове чисто голи към въздушните шлюзове.

Представях си как разхерметизирам бронираната кола, отварям вратата на шлюза, как се изправям на крака, поемам дълбоко от противния въздух и… по дяволите. Не мога дори да си представя как би могло да изглежда това.

Също като да седиш на електрическия стол със сърце в гърлото и със сетива, магически нащрек, чакащ щракването на включвателя, краткото бръмчене на проводниците и… и после какво?

Не знаем.

Странно. Само преди един ден, точно вчера, аз си мислех, че зная. Мислех си, че нямам нищо против, когато дойде времето… да.

Подобно на Джими Торнтън и неговия нож. Точно по същия начин.

Мислех да взема една купа с добре стоплена вода и, както си седя на леглото съвсем сам с купата между краката, пъхнал ръцете си и ножа под водата, да направя тези деликатни безболезнени порязвания, наблюдавайки образуването на червените облаци.