Лампичката на приемника върху таблото започна да мига, една улавяща погледа последователност от червено-синьо-кехлибарено-зелено през интервал между цветовете четвърт секунда, при което те се смесваха в кратък ярък блясък. Пресегнах се, докоснах един бутон, съобщих паролата си и се заслушах.
— Можеш ли да ме впишеш в графика си за ремонт? — изплува от радиосмущенията гласът на Кристи.
В този глас имаше нещо странно, нервно, неохотно, пламенно. Или може би само си въобразявах. Какво може да разчете човек в един глас, сведен до шепот от радиосмущения?
— Какво не е наред?
Дълга пауза.
— Не съм сигурна. Може би същото като преди, но по-лошо.
Досега не се бе повреждало нищо значително. Няколко изгорели чипа — нищо сериозно, което да не може да почака, ако не бях… Прегледах графика си, мислейки за Кристи, за нейните цветни восъкоподобни животинки, за…
— Аз съм на рутинна ремонтна обиколка по автоматизираната геофонна верига от тази страна на билото. Мога да се отклоня до твоя работен пункт между номера три и четири.
— Кога?
Спешно?
Вече нищо не е спешно.
— След трийсет и един часа — отвърнах.
Много по-дълга пауза.
— О.
Разочарованието беше абсолютно, пробило си път право през смущенията.
— Мисля, че ме устройва — каза тя.
— Ще се видим тогава.
Натиснах бутона и се облегнах назад, за да наблюдавам зараждащата се буря с дъжд, докато небето отгоре бавно потъмняваше и приемаше наситените цветове на калта.
Какво може да се е случило? Какво ли очаква тя? Дали имаше нещо общо със създанията от стопена креда? Определено нямаше нищо общо с мен. Мислите ми се зареяха отново към нейния комбинезон с отворен цип и ме накараха да се усмихна на себе си. Никога не съм бил с ограничен ум. Никога през този живот.
Но се случват странни неща, когато животът е редуциран до краен стрес.
Когато пристигнах на работния пункт, тя чакаше в скафандър отвън до електростанцията. После заскърца във въздушния шлюз, докато минаваше през него. Рядко съм бил в бронирана кола, когато някой друг се е качвал в нея. Глухото тупкане от колена и стъпала по метала и пластмасата и странните запитания бяха твърде неестествени.
Вътрешният капак се отвори, изпълвайки кабината със слаб дъх на алкохол и амоняк, бързо изместен от човешките гастро-чревни миризми, когато Кристи отвори шлема си и го сгъна назад.
Спомних си една стара история, в която се говореше за миризмата на Титан, и нейният автор размишляваше за метана, блатния газ и всички миризми в двора към плевнята.
Глупаво.
Хората слагаха бутанолов тиол в природния газ, така че по миризмата да се установи, когато е налице изтичане.
Лицето й бе запотено като при задух, сякаш от пребиваването й в скафандъра я бе хванала клаустрофобия.
— Да вървим — каза тя.
Освободих съединителя и потеглих. Накланянето на кабината я хвърли върху рамото ми. Усетих как се подпря, запазвайки каквото разстояние можа, което не бе голямо в това малко пространство. Каква част от онова, което чувствах, беше вкаменена емоция, замръзнали в главата ми стари подпрограми?
Не зная какво искам, защото се страхувам, така ли беше?
— Кристи — попитах, — кога ще ми кажеш какво става?
Обърнах глава, за да я погледна. Лицето й бе на не по-голямо разстояние от широчината на длан, но гледаше напред с немигащи очи, докато наблюдаваше приближаването и отминаването на познатия пейзаж на Титан. Отгоре притъмнялото небе беше с цвят като на прясно натъртено място — синьо и сиво, обагрено с неясни морави ивици.
После тя завъртя глава към мен и ме погледна в очите. Това я приближи достатъчно, за да усещаме взаимно дъха си. Известно е как протича това. Вие си попадате взаимно в лицевото пространство и там има напрежение, защото следващият ход е лекото привеждане напред, което…
Кристи отново отвърна поглед, не навън, а просто към вътрешната повърхност на стената, към таблото с прекъсвачи, монтирани приблизително на равнището на очите.
— Каза ли на още някого?
— Мисля, че няма нищо за казване — отвърнах, като свих рамене.
Никаква реакция. Напрежение в дъгата на шията й. Исках да протегна ръка и да я докосна, да й кажа някоя глупост от рода, че всичко ще бъде наред. После, обвил ръка около тялото й, нахлул в нейното пространство… има нещо в уязвимостта на страха от това, че нещо ужасно не е наред.
— Спри тук — каза тя. — Нека излезем.
Бяхме стигнали при скалите до брега, но все още имаше известно разстояние до познатия път надолу. Излязохме от шлюза един по един и тръгнахме по моите по-раншни следи към мястото, където я бях шпионирал преди. Сега към тях се бяха присъединили голям брой други отпечатъци от ходила, стотици в двете посоки.
Читать дальше