Джак Дан - Армагедони (Антология)

— Персоналът на база „Меркурий“ е мъртъв — въздъхна Рон.

Сега, когато облаците пепел дойдоха по-близо, изображението върху екрана започна да потъмнява. Можеше да се види леко порозовяване там, където около въздушната обвивка на сондата бе започнала да се образува плазмена дъга.

— Мислех, че имат въздух за още няколко седмици.

Той кимна.

— Очевидно, щом са разбрали, че „Оберт“ няма да може да дойде още пет месеца, за да ги прибере, са прибягнали до гласуване. Лекарят на базата им е инжектирал операционна упойка. Обадил се е по радиото, за да съобщи решението им, и после сам се е инжектирал.

— Хм. — Не можеш да кажеш нищо за подобно нещо. Образът на екрана се разкъса и превърна в цветни атмосферни смущения, заместени бързо от някакви цветни ивици.

— Дюрел казва, че възнамеряват да ни заведат поред всички у дома. Първо Венера, после обитателите на „Троянс“, след това Калисто. После Марс и накрая нас.

У дома. Представях си как седя на мъртвата Луна до края на живота си и наблюдавам мъртвата Земя.

— Предполагам, че са ни оставили последни, в случай че „Оберт“ се повреди — казах аз.

Рон кимна. Сега на екрана се появи мъж, някакъв учен, но аз станах и напуснах помещението, не желаейки да слушам неговите извинения. Последния път той каза, че вероятно ще измине година, преди да бъде възможно пилотирано кацане, преди да се свали там екипаж, за да види с какви трудности, по дяволите, ни остава да се справяме.

Този срок, мисля си, ще бъде увеличен. И после ще продължи да се увеличава.

Нямаше какво друго да правя, освен да отида при душовете, после да си легна в леглото и да изкарам един хубав нощен сън, така че да мога да подновя работа на сутринта. Взех хавлия и таблетка шампоан от разпределителя, съблякох работните си дрехи, окачих ги на закачалката и застанах под един душ в далечния ъгъл на помещението. Гореща вода обливаше врата ми, изсипваше се обилно върху раменете ми и се спускаше по гърба като топли мокри ръце, каращи ме да потръпвам.

Едно нещо никога няма да ни се свърши тук, на Титан: горещата вода. Изобилие от лед. Изобилие от гориво за ядрените реактори.

Влезе някаква призрачна фигура, съблече работните си дрехи и ги окачи на съседната закачалка. После прекоси помещението към мен.

— Ходжа — каза тя. Стоеше неподвижно и ме гледаше с големите си черни очи. Може би чакаше да й направя място под моя душ?

Стоях неподготвен и я гледах, поглъщайки хилядите подробности на едно голо женско тяло.

— Здравей, Джена.

Тя ме наблюдава още няколко секунди, после сведе поглед. След това пусна душа, съседен на моя, издигна се облак от пара и направи мъглата още по-гъста. Подът изглеждаше лепкав под стъпалата ми. Който и да бе поставял плочките, не си бе свършил добре работата.

Обърнах се, за да я наблюдавам. Беше красива жена с дълга къдрава черна коса, въртяща се бавно под фината струя. Може би позираше пред мен, а може би не. Вода струеше върху раменете й, провокиращо течеше от зърната на гърдите й и се спускаше по корема, за да плисне в краката й.

След известно време Джена отново вдигна поглед към мен, изпъна ръце над главата си и изви гръб.

— По-рано те интересувах, Ходжа — каза тя.

Разбира се. По-рано ме интересуваше много. Лайза и аз сме говорили за това. Съгласихме се, че четири години са просто твърде дълго време, че ще си кажем всичко, когато това премине и свърши, и ще се извиним един на друг, ако има за какво.

Свих рамене.

— Извинявай — казах. Тя ме гледа още няколко секунди, после кимна, отвърна поглед, спря своя душ и се отдалечи.

Останах в мъглата още известно време, мислейки за провала на моя интерес от… добре. Отидох в стаята си и си легнах. Не исках да сънувам, но въпреки това сънувах.

На сутринта, уморен от нощния сън, накъсан от частични изображения на неща, които вече не съществуваха, спрях при бърлогата на Тони Гуалтери по пътя си надолу към хангара на бронираната кола. Тони беше геохимик, който е бил на ТЛ-1 в деня, в който е кацнал на Титан. Оттогава беше тук и бавно се превръщаше в дребното жилаво старо плешиво момче, което срещнах най-напред преди почти четири години.

Когато му казах за цветните, приличащи на восъчни, създания, които бях видял да плават по бреговата повърхност при Работен пункт 31, той, изглежда, се озадачи и се почеса по едва наболата си гъста черна брада.

Каза, че на Титан има всякакъв вид ненормални неща и че всичко е възможно.

Стоях нетърпеливо и чаках. Е?