Джак Дан - Армагедони (Антология)

На известно разстояние от едната страна, може би извън ограниченото от скафандъра й периферно зрение, имаше друго петно, червено, с малко син нюанс. Докато наблюдавах, то започна бавно да се дипли, движейки се в посоката на хардуерната платформа и паркираната бронирана кола. Насочваше се към една точка по средата между двете най-близко стоящи батерии. Когато направих крачка към него, нещото се отдръпна, следвайки дълга крива.

Чух в микрофоните си приглушено ахване.

Кристи мина бързо покрай мен, запътена към него със стандартното за ниска гравитация подскачане като кенгуру. За секунда червената вълничка остана неподвижна. После, точно когато тя стигна до нещото, то сякаш се разтвори в пясъка.

— Какво, по дяволите, става тук? Какво е това нещо?

Тя се обърна, за да ме срещне с бледа кожа около очите й зад лицевото прозорче на скафандъра и ръце зад гърба, подобно на непослушно дете, хванато по време на пакост.

Стоях неподвижно, вцепенен от ужаса в очите й. Много хора полудяват тези дни. Никой не трябва да се изненадва.

— Добре ли си?

Тя кимна в скафандъра, вдигайки и свеждайки поглед.

— Разбира се. Разбира се, аз… те са… — Погледът й се отмести от моя, обгърна за секунда пейзажа зад мен, но аз се страхувах да се обърна и погледна. — Те са един вид… с някакъв сложен восъчен полимерен строеж. Очевидно се образуват в разделящата повърхнина между Восъчното море и Тера Нурса. Просто на брега, въпреки че открих няколко под ледената кора на морето. — Кристи внезапно млъкна, стисна за момент здраво очи и гледаше настрана от мен, когато ги отвори отново.

— Какво ги кара да се движат?

— Нашата отработена топлина. — Пауза, стрелкащ се поглед и после: — Направих някакъв уред със студена течност, който показва, че те обикновено текат по дължината на пукнатини от приливни удари в брега.

Бродеща слуз.

— Защо ти… — Всичко, което можах да направя, бе да махна с ръка. Криеше от мен? Как бих могъл да попитам това и да продължа да изглеждам… че съм с разума си?

Последва дълга пауза, изпълнена с моето сърцебиене и стона на далечния вятър. После тя каза:

— Още не съм готова… за публикуване.

Опитах се да си замълча, но не успях.

— Публикуване ли? Кристи, тук няма нищо… Искам да кажа… уф.

— Млъкни! — отсече тя с блестящи очи.

Почувствах за кратко в скафандъра да ме избива студена пот.

— Разбира се. Извинявай. Аз… хм. Разбира се.

В бронираната кола тя мълча по време на целия път, сякаш бе престанала да съществува.

Подхождайки от юг към база „Аланхолд“, пристигате в космодрума „Боунстел“ на около дванайсет клика извън нея. Това е мястото, където на 20 април 2048 година за пръв път е било осъществено пилотирано кацане, въпреки че когато две години по-късно пристигна втората експедиция, тя донесе компонентите за нова база, отдалечена на известно разстояние. Добра идея, като се имат предвид замърсяването, рискът от експлозия и всичко останало.

Заобиколих ръба на нащърбения диск от нискотемпературна пяна, който предпазваше изстрелванията и каранията от бавното, все по-дълбоко вкопаване на кратера на базата в леда, без намерение да спирам, поглеждайки от време на време хода на работата през едно от страничните прозорчета.

ТЛ-1, първоначалният ландер, тези дни почти винаги долу за ремонт, бе скрит в своя хангар. Греещата през пластмасата жълта светлина проектираше сивите сенки на работниците подобно на привидения от куклено шоу. ТЛ-2 беше изтеглен на нашето единствено съоръжение за подготовка на кораби преди изстрелване.

Разбира се, всичко това не беше нужно. Когато тези неща се повредят, можем да използваме малките кораби по начина, по който са били конструирани да бъдат използвани — безкрили издигащи се тела, спускащи се леко като перца върху къси дебели крака за кацане и излитащи отново нагоре в купа от син пламък.

Велика идея, местни ракети с термоядрено гориво. Питам се, колко ли дълго ще издържат? Не по-дълго от нашата последна пратка радиоактивни изотопи. А после? Няма отговор.

Накратко, мислех за разговора, който бяхме водили с Джими относно преустройването на ТЛ-1 за тази цел. Мисля, че можеше да бъде направено. Бездруго ТЛ-1 нямаше да издържи още дълго.

За три години се бях качвал три пъти на ландери. Най-напред дойдох тук. Излизах да обслужвам хардуера на Феба. Правех аварийни ремонти на станция „Рингплейн“.

Господи, колко беше хубаво. Все едно си муха върху стена с височина трийсет хиляди километра и гледаш право надолу към горната повърхност на редките жълти облаци на Сатурн. Чувствах замайване само при мисълта за падане.