Джак Дан - Армагедони (Антология)

Бавно. Бавно. Почти сякаш намаляваше скоростта си с приближаване на терена. Може би беше така. Тук, долу, въздухът бързо става по-гъст. Топката удари земята и експлодира в кратка кратеровидна форма в комплект с централен връх.

Пльок.

Върху снега се появи за кратко вълнообразно огледало и после нищо.

Радиогласът, мек женски глас, каза:

— Започва да вали. По-добре ще е да влезем вътре.

Докато сваляхме с мъка скафандрите си, жилището изглеждаше невероятно претрупано. Хората донасяха тук вехтории и ги оставяха с години. Просто ги оставяха. Не зная. Може би някой ден щяха да бъдат изхвърлени. Сега? Не.

Вътрешната повърхност на херметизиращата обвивка, арковидно извита над главите синя пластмаса, бе станала на буци на места. Бавно падаха още дъждовни капки. За кратко време, ако интензивността на бурята се увеличеше, вътрешната повърхност щеше да заприлича на гладък, леко сварен, син пудинг.

Жената, която изглеждаше безформена и безполова в долния комбинезон, но имаше красиво овално лице, тъмнозелени очи и къси прави коси с цвят на слама, протегна ръка:

— Кристи Мейтнър.

Поех дланта й и за кратко усетих слабата топлина на нейните пръсти в моите.

— Ходжа Максуел.

Странно, на Титан има по-малко от сто души. Човек би помислил, че след четири години би трябвало да ги познавам всичките.

— Хо-джа? — попита тя, без да се усмихне, просто от любопитство.

В нея се чувстваше нервност, сякаш се страхуваше от мен или нещо подобно.

Произнесох й името си по букви.

— Кръстен съм на двусричното име на някакъв албански диктатор от родители социалисти, които мислеха, че някой ден може марксизмът отново да се изправи на крака. — 2004? Сега това време ми се виждаше доста отдавна отминало. Усмихнах се и казах: — Боклукчийско кошче на историята и прочие.

Тя отвърна поглед за момент, после махна с ръка към кухненския модул на жилището, голяма част от който беше заровена под купища неразпознаваем хардуер.

— Готвех се да обядвам. Ти, ъ… по-късно, ако дъждът отслабне, мисля, че бихме могли да слезем към платформата с уреди и да започнем.

Дъждът тук никога не продължава дълго.

— Пътувал съм почти трийсет часа без прекъсване — поклатих глава аз. — Ако не поспя малко, ще чупя всичко, до което се докосна.

— Не спиш ли, ъ, в колата? — попита тя, гледайки ме, сякаш ме поглъщаше.

— Батериите не се зареждат, ако системите не останат включени най-малко шест часа. — Това е всеизвестно. Какъв е проблемът тук?

В очите й имаше нещо като отчаяние.

Заспала, тя дишаше с отворена уста, издавайки глух звук, който не беше съвсем хъркане. Бавно, тихо вдишване. Дълга пауза. Бързо издишване, по-високо, почти като някаква дума.

Сложила ме бе на нейното легло, единствено в жилището, и после се бе свила на пода, загърната в резервна покривка за легло, изоставена от някого незнайно кога. Завивките на леглото бяха нейните, просмукани от нейната миризма. В нея нямаше и следа от парфюм, нищо женствено. Просто някаква човешка миризма.

Чувствах очите си, като че ли можеха всеки момент да изпаднат, но бях твърде изтощен, за да спя, за да правя каквото и да било, освен да лежа там, взирайки се в нея, осветена от слабата светлина на уредите. Когато изгаси лампите в жилището, то изглеждаше тъмно като в рог, но след известно време тази синя светлинка, онази червената, една малка зелена по-нататък…

Сега ми изглежда почти като изпълнено с дневна светлина.

Внезапно си спомних една нощ, когато наблюдавах Лайза да спи гола до мен. Буйна златиста коса, разпиляна върху чаршафа; глава, отметната назад, за да показва дългата нежна извивка на нейната шия; затворени черничеви ясни очи, движещи се насам-натам под тънки като хартия клепачи.

Илюзия.

Какво сънуваше ти тогава, преди години, когато бяхме толкова млади?

Забравих да попитам.

Вече никога няма да разбера.

В нощи като онази ми се искаше изобщо да не излизам в космоса. Но космосът бе единственият начин, по който един машинен техник можеше да стане богат, да ни придвижи към стила на живот, в който можехме да имаме това семейство.

— Един милион долара на година — спорех аз, опитвайки се да спра сълзите й. — Един милион долара!

Колко дълго?

Договорът е за дванайсет години, Лайза. Помисли. Помисли си какво е да притежаваш дванайсет милиона долара… И аз няма да отсъствам през цялото време. Имам предвид една година на Луната, може би две на Марс. От време на време ще си идвам у дома.