Джак Дан - Армагедони (Антология)

Погледнато отгоре, земното небе изглежда еднообразно сиво-кафяво, осветено тук и там ден и нощ от мътно червено-оранжево сияние. В новинарските телевизионни прегледи на Лунната база се твърди, че там, долу, вече няма свободен кислород, така че сиянието трябва да е от лава. Нещо подобно.

Далеч отгоре, на стотици метри височина, плуваше хоризонтална пряспа. Подобни на картофен чипс восъчни люспици се премятаха в бавно движение, проблясваха, лъскави, отскачаха една от друга и продължаваха да се носят, запазвайки своята форма по начина, по който един земен облак я запазва във вятъра. Превключих стърлингите 3 3 Двигател на Стърлинг — използва въздух като работен флуид и се отличава с високоефективен термодинамичен цикъл; наречен е на Робърт Стърлинг (1790–1878), шотландския инженер, който го е изобретил. — Б.пр. и намалих оборотите до най-ниското безопасно равнище. Изключих кабинния вентилатор и се заслушах в онова, което чуваха корпусните микрофони.

Там.

Най-напред сухото скърцане на пейзажа, който кротко се разпъваше и свиваше под приливно-отливното притегляне на Сатурн. После глухото далечно стенание на вятъра, съвсем различен от земния, духащ покрай стрехите на вашата къща и пъшкащ като призрак през клоните на мъртви дървета. Тук звукът е много по-дълбок, почти недоловим от вятър, който никога не е бил жив.

И накрая… подобно на сухи мъртви листа, паднали и духани по каналите в някое студено сиво утро, шумът от снега, носещ се по небето.

Сатурн беше едва видим зад леката мъгла, почти пълен, като огромна неизразителна жълта луна, на ивици и без ръбове. Когато тук, горе, е ден и знаете как да гледате, можете да видите пръстените посредством разпръскваната от тях радиация като диаманти в небето, оградили черната като сажди нощна страна на планетата. Но не сега, когато жълтият диск там, горе, прилича на лице без очи.

Бил съм само веднъж на Феба 4 4 Най-малкият и най-отдалечен от планетата спътник на Сатурн. — Б.пр. , за да поправя повреден хардуер. Сто и петдесет градуса наклон към еклиптиката. Господи. Гледката беше страхотна, дори от разстояние тринайсет милиона клики. Може би някой ден…

Ставаше късно. Включих системите на бронираната кола и продължих. В светлината на фаровете Титан приличаше просто на мрачен лунен пейзаж под смътно оранжево, тъмносиньо небе.

Долу, до Восъчното море, където атмосферното налягане може да достигне две хиляди милибара, небето е непрозрачно. Слънцето, Сатурн, звездите и бледият, дъгоцветносин Риа — всичките са загубени. Дори тук не е истински оранжево. Кафяво е може би по-точна дума.

Измъкнах се от едно сиво дефиле, което бе станало по-тясно в сравнение с последното ми пребиваване тук, когато бях включил ръчно подпорните гуми, за да преодолея малко било от восъкоподобен сняг — всъщност не съвсем замръзнали метан и етан, — но попаднах в капана на лепкава каша от органични полимери, извиваща се около димящо езеро от безцветен течен азот, който с времето щеше да изчезне.

Пред мен, върху наклонената повърхност, която отдавна бе загубила своите летливи реголитни съставки, Работен пункт 31 изглеждаше по-стар отпреди. Куполът за обитаване бе обезформен на места, а мехурът на въздушния шлюз беше леко спаднал. Все пак метеорологичната станция изглеждаше чудесно със своите антени, стърчащи нагоре точно по начина, който си спомнях, и с бавно въртящия се анемометър. Спрях до енергийния преобразувател, изпънах своята електрическа сонда и паркирах в депото с плавно движение. После изключих двигателите, светлините… всичко, което можеше да се изключи.

Неподвижна и обърната към мен, до един снегомобил стоеше облечена в скафандър фигура със зеещо отворено батерийно отделение. Вгледах се по-внимателно и успях да видя бледо лице, което едва се забелязваше. Никакъв радиопоздрав или каквото и да било друго. Нямам нищо против. Облякох останалата част от скафандъра си, затворих се в твърде малкия въздушен шлюз на бронираната кола и натиснах активатора на изпускателния клапан. Чу се тихо „пуф“, когато въздухът излезе през дюзата, възпламенен, проблясвайки като кратка синя светкавица, която освети малкия колкото отвора на чаена чаша илюминатор на шлюза.

Отвън изглеждаше тъмно, когато се отправих към снегомобила. Небето не беше съвсем… навъсено. Спускаше се лека мъгла и… някаква сребърна топка за голф се материализира сякаш от нищото, плъзна се по полегатия склон и се насочи между мен и чакащата фигура. Конструкцията на работния пункт се отразяваше наопаки в нейната повърхност.