Джак Дан - Армагедони (Антология)

Той сви рамене. Това е неин проект. Не е моя работа. После се обърна отново към екрана на своя компютър, вършейки онова, каквото и да беше то, което геохимиците вършат със своите данни.

Вършат дори когато…

Моята собствена работа за деня бе нагоре по брега, така че предприех приятно пътуване по терминалния склон към мястото, където една от отдалечените автоматични продоволствени станции необяснимо бе замлъкнала. Вероятно никаква изненада не ме очакваше там. Нещата се развалят. Аз съм тук, за да ги ремонтирам.

Докато пътувах, времето се оправяше и слънцето бе започнало да изгрява. Дълги струи златиста светлина опипваха оранжево-кафявото небе, а златно-червени петна проникваха през мъглата, която скриваше хоризонта на Восъчното море.

Тази картина щеше да остане дълго време, защото на слънцето му бяха необходими часове, за да прочисти мъглата и изчезне в небето, ставайки просто някаква дифузна светла област, превърнала своята част от небето в нюанси на портокалова кора, наслоена като седеф.

Станцията беше на ръба на склона. Уредите за отчитане на атмосферните условия се въртяха и кимаха. Не изглеждаше да има някаква повреда. Сензорите, провесени на кабели, се спускаха покрай страната на скалата по целия път до брега далеч по-долу. Стоях и гледах отвъд ръба в продължение на няколко минути, въобразявайки си, че бих могъл да видя странните цветове, проблясващи в пясъка, но… правилно. Само въображение. Брегът бе твърде далеч, за да може да се види нещо. Не се виждаше изобщо нищо.

Проблемът се оказа прост, но дразнещ. Нещо бе дало на късо в сензорната глава, която висеше в края на един от кабелите, изпращайки енергиен пик обратно нагоре по линията, и това бе накарало записващото данните устройство да се изключи като предпазна мярка. То не можеше да се включи отново, защото със сензора долу все още нещо не бе наред.

Да се рестартира компютърът беше лесно, но ми отне четири часа, за да навия кабела. Някак си някакъв вид черно смолисто вещество бе попаднало в уреда, проникнало в електрониката и после действаше като чудесен проводник, точната дефиниция за късо съединение. Очистването му ми отне секунда време, запазих парченце от мострата в едно шише, в случай че някой се заинтересува, и това бе всичко.

Обратно в бронираната кола седнах на седалката на водача, погледнах навън обширното сребристо-червено пространство на Восъчното море към тъмната мъгла на хоризонта и вдишах леките миризми на Титан, които бяха проникнали заедно с мен през шлюза.

Миризмите не са лоши. Изобщо не са лоши. Определено не са органичните миризми на гнило, които някои стари писатели си въобразяваха. Въображението едва ли се оцветява от рационална мисъл. Просто някаква слаба свежа миризма като от газ на котлон за пикник, незамърсен от окислени съставки. Спомням си как баща ми говореше за приятната миризма на газовата помпа преди години, когато е бил момче, преди да обременят горивата с етер и алкохол. С този аромат и с лек дъх на креозот Титан миришеше подобно на старомоден телефонен стълб, от който капе черна смола на горещото лятно слънце.

Докато мислех за черна смола с натежали клепачи, пейзажът на Титан сякаш се разширяваше в очите ми, изпълваше ги догоре и изхвърляше навън вътрешностите на бронираната кола. Все едно, че бях отвън и можех да се разхождам там, да чувствам вятъра в косите си и тупкането на ледения сребърен дъжд от капки като топки за голф по кожата, а восъкоподобните снежинки да трепкат като пеперуди в лицето ми.

Какво, по дяволите, бе това вещество в сензорната глава?

Наистина не бях научил достатъчно за Титан въпреки годините, прекарани тук. Бях твърде заетият господин Поправитова. Учените не ги беше грижа какво зная или какво не зная.

Джена. Джена понякога се опитваше да разговаря с мен, когато бяхме свършили онова, което правехме съвместно, и лежахме сгушени на нейното легло или на моето. Опитваше се да разговаря с мен за нейната специалност, някакъв клон от метеорологията, изследвания върху атмосферите с високо налягане на газови гиганти.

Не мога да стигна там оттук, бе казала тя. Няма пътувания до Юпитер, до Сатурн. Не и по време на моя живот. Може би някой ден ще се работи и в небесата на Уран или Нептун? Може би след едно поколение? Твърде дяволски късно за мен, бе казала тя. Титан. Титан е всичко, което ще имам някога.

Пророчески думи?

С цялата им невинност, мисля аз.

И с думите си тя караше всичко това да звучи като някакви обикновени числа, редуцираше красота, която имаше силата да замъглява очите ми в нещо като домашна работа по математика.